За миг се възцари тишина. У Габриел се прокрадна надеждата, че най-после ще заспи. И тогава Игор оповести:
— Няма да отида в Мадрид без теб. Ще ме придружиш.
— Невъзможно е — отвърна спонтанно тя.
В следващия миг осъзна каква грешка беше да му противоречи. Той щеше да го възприеме като дразнител и да се опита да наложи волята си. Тя обаче беше сигурна, че няма да отиде в Испания с него. Заради жена му. Заради клюкарите. И не на последно място заради себе си. Изведнъж се събуди напълно.
Отвори очи. През завесите проникваше светлина от фенерите по площад „Вандом“. Видя разкривеното лице на Игор. Очевидно се гневеше на съдбата, която го даряваше с успехи като композитор, но го разделяше от любимата му.
— Не мога да напусна Париж просто така — обясни Габриел с преднамерено мек глас. — Ръководя фирма. Забрави ли за работата ми? За да отсъствам, се налага да направя някои приготовления. Дълги, широкообхватни приготовления.
— Не мога да пусна музиката си сама в чужди театри.
— Разбирам те. — Тя се надигна и се опря на лакът. Затова ще отидеш в Испания. Без мен, но с твоята музика.
Мисълта за спокойни вечери и нощи в отсъствието на Игор, за непробуден сън до сутринта беше толкова примамлива, че ѝ се дощя да извика от радост. Ала прехапа устни, за да не го нарани.
— Да коленича ли пред теб? Искаш ли да падна на колене, за да ме придружиш?
„За бога, не!“ — помисли си тя.
— Недей — отговори спокойно. — Не искам това, разбира се, че не. Не се прави на глупак.
— За мен това няма значение.
— За мен обаче има.
Гледаха се, без да се виждат. Габриел чу как той скърца със зъби, но не видя движенията на челюстите му. Последва внезапния си импулс и му обеща:
— Щом уредя всички важни въпроси в ателието, ще дойда при теб.
Игор я погледна изненадан. Очевидно не бе помислил за подобна възможност. Уж меките му музикантски пръсти се впиха в рамото ѝ с такава сила, че тя извика.
— Причиняваш ми болка!
Той пренебрегна протеста ѝ.
— Ти ми принадлежиш, Коко, ти си само моя! Закълни ми се, че ще уредиш нещата възможно най-бързо и ще дойдеш при мен в Мадрид! Закълни се в Божията майка!
Габриел затвори очи. Пред духовния ѝ взор се оформи манастирският под от речни камъни.
„Едно, две, три, четири, пет“ — преброи наум. Утре ще иде на църква и ще изповяда една лъжа. Отвори очи.
— Обещавам ти.
Трета част
1921
Първа глава
Габриел вадеше със сръчни движения карфица след карфица от кадифения игленик, закрепен към китката ѝ, и набождаше грубия памучен плат, за да оформи гърба. Огледа скептично творението си, извади една карфица, пъхна я между стиснатите си устни, където димеше цигара, и промени малко гънките. Винаги работеше първо с платно, после избираше същинската материя. Точно скроено платно — това беше тайната на дрехите ѝ. И гънките на гърба. Габриел беше убедена, че подвижността на тялото започва от гърба, затова там дрехата трябва да е достатъчно свободна.
За момент формата се разми пред очите ѝ. Краката ѝ заплашваха да се огънат — толкова беше преуморена. От часове кроеше вечерна рокля и все още не бе постигнала задоволяващ резултат. Искаше ѝ се да си почине. Манекенката, върху която изработваше роклята и бодеше плата с карфици, стоеше търпеливо и неподвижно като модел на художник, но Габриел се опасяваше да не изгуби концентрацията си. Ала не посмя да признае слабостта си — главно защото се намираше в ателието.
Продължи да работи ожесточено. Метна парче плат върху ръката на младата жена, почти с цяла глава по-висока от нея. Повечето рускини бяха доста високи на ръст, ала изненадващо стройни и грациозни. Тази тук твърдеше, че била принцеса. Кой знае, може и да беше вярно, но допускаше, че по-скоро е била графиня или баронеса. Габриел бе разбрала, че не всяка използвана в Париж титла отговаря на мястото, заемано някога в петербургския двор, но тя не се интересуваше от титли. Главното беше и тази, и другите наети на работа живи шивашки манекени да изпълнят своето предназначение и да ѝ донесат успех. Освен това бившите аристократки бяха свикнали на паради и дефилета и дълго и търпеливо стояха неподвижни. И тази млада дама, и колежките ѝ се оказаха идеални за нейния начин на работа: обикновено тя сътворяваше дрехите си направо върху манекен или върху живо женско тяло, без да ги рисува. „Само така модната дреха се напасва към движенията на жената“, която я носи, твърдеше неизменно Коко Шанел.
— Ау! — изохка манекенката и се сгърчи. — Убодохте ме!