— Съжалявам — промърмори Габриел, без да вдигне глава.
Мястото, където възнамеряваше да пусне шев на гърба, не се получаваше — линията продължаваше да се криви. Вече не виждаше добре. Наистина се налагаше да си почине, ала не бе постигнала заплануваното за днес. Наближаваше обед, а тя се чувстваше изтощена, сякаш е късна вечер.
— Ау!
Цигарата падна от устата ѝ и прогори поредната малка дупка в паркета. Този път се бе убола сама. Пръстите ѝ трепереха. Въздъхна.
— Да починем малко. Отпуснете се, Елена.
Габриел проследи как за момент раменете на младата аристократка увиснаха безсилно. „Все едно се намира на плац в казарма“, мина ѝ през ума. Забавляваше я, че високопоставените руски дами са избягали от властта на пролетариата, а сега позволяват една дъщеря на скитник да ги командва. „Объркан свят“, каза си Габриел, вдигна угарката от пода и си запали нова цигара.
Загледа се през прозореца навън, за да си отпочинат очите ѝ. Видя мрачен февруарски ден. Днес дори улица „Камбон“ не изглеждаше красива. Дъждът биеше в стъклата — ту неприятният ситен дъждец, типичен за Париж, ту истински порой, от който фугите на дограмата се пълнеха с вода.
Габриел си помисли, че независимо от времето по-късно ще си направи малка разходка до библиотеката „Огюст Блезо“. Смяташе да се снабди с достатъчно книги за четене, за да изкара поредната вечер без Стравински. Прекрасно беше отново да може да чете необезпокоявана. Нямаше представа какво ще се случи след завръщането му от Испания. Той ѝ пращаше телеграми, звънеше ѝ по телефона, непрестанно я умоляваше и настояваше тя да отиде при него в Мадрид. Габриел му отговаряше с все едни и същи изречения: „Още не съм готова, моля те, дай ми малко време, работата ми е важна…“. За разлика от него тя беше наясно, че няма никакво намерение да изпълни даденото обещание.
Шумолене на плат я изтръгна от мислите ѝ. Последва тропот, тътрене на крака, въздишки. Учудена, Габриел погледна през рамо.
Сътрудничките ѝ, шивачките, манекенките, кроячките вече не хвърчаха като пчели в кошер около царицата си, а бяха съсредоточили вниманието си върху една личност, която тъкмо влизаше. Руските аристократки се снишиха в дворцов реверанс, толкова дълбок, че замалко да докоснат пода с челата си. Манекенката, върху която Габриел изпробваше новата рокля, изпълни изключително елегантен поклон, без да я е грижа, че цялата е набодена с карфици. При вида на тази проява на чинопочитание всички служителки оставиха работата си, станаха и се поклониха пред мъжа, появил се неканен в ателието.
Габриел пое дълбоко дъх. Димът от цигарата запари в очите ѝ, ала не това я накара да примигне. Не беше съвсем сигурна каква сцена се разиграва пред нея. Или може би сънуваше?
Бе забравила колко впечатляваща личност е той, колко ослепително изглежда. Не мъж, а кула. Сияещ, атрактивен, трениран. Задържа се за миг под касата на вратата и с едва забележим, но невероятно елегантен жест им даде знак да се изправят.
— Но моля ви, не е нужно — изрече небрежно и закрачи през ателието към прозорците, сякаш се намираше на модно ревю.
Спря пред Габриел и се поклони дълбоко, сякаш тя е царицата, а не той престолонаследникът — ако някога изобщо щеше отново да има руско царство.
— Бонжур — поздрави просто Дмитрий.
Коленете ѝ затрепериха. Сърцето ѝ заби лудо. Не очакваше такъв силен изблик на чувства, когато той се върне в живота ѝ. Като буря, помитаща сибирската тайга. Обърна се към него и с много усилия успя да запази самообладание. Ако десетки двойки очи не наблюдаваха всеки неин жест, непременно щеше да падне в обятията му.
— Бонжур, мосю — отговори със същия тон.
— Простете, мадмоазел Шанел, но Негово Височество не позволи да го спрем…
Задъханата дама на рецепцията, също обедняла руска аристократка, се появи точно навреме, за да изпревари следващите думи на Габриел. Върху изискано бледите ѝ бузи грееха червени петна. Габриел не си спомняше да е виждала служителката си толкова развълнувана дори когато на проба идваше някоя маркиза. Защото модна къща „Шанел“ имаше клиентки и от френската аристокрация.
Пепелта от цигарата ѝ падна на пода. Тя се огледа за пепелник и каза на госта си:
— Да отидем в кабинета ми.
Беглият ѝ поглед недвусмислено укори дамата от рецепцията. Дмитрий Павлович Романов трябваше да бъде отведен на друго място.
На път по стълбата той каза:
— Обещах да се видим отново. Ето ме.
— Виждам. Още тогава ви повярвах — усмихна се Габриел. — Ала не очаквах да завладеете ателието ми с изненадваща атака.