Добре изиграното възмущение не угаси безгрижния блясък в погледа му.
— Нима не ми личи, че нямах търпение да чакам нито секунда повече? Първото ми излизане в Париж ме доведе право при вас. Току-що пристигнахме.
— Вие… и още кой?
Радостта ѝ угасна. Да не би да се е оженил, докато е кръстосвал някъде между Венеция, Дания, Лондон и Париж? Възможно ли е изненадващото посещение да се дължи единствено на желанието му веднага да ѝ разкаже за новото си семейно състояние?
— Слугата ми Пьотр и аз.
— О… аз… аз…
Коленете ѝ омекнаха, бузите ѝ пламнаха — не успя да го предотврати. По дяволите, държеше се като глупава гъска! Задълженията на домакиня я спасиха от още безумни прояви. Отвори вратата към кабинета си, даде му време да влезе и да огледа мебелировката и попита учтиво:
— Какво да ви предложа? Кафе? Шампанско?
Дмитрий не каза нито дума за обстановката. Отклони предложенията с поклащане на главата. Дори не седна. Вместо това оповести:
— Разполагам с петнайсет хиляди франка. Как мислите, сумата достатъчна ли е да разорим казиното в Монте Карло?
Божичко, какъв мъж! Разведряващо безгрижен, не я укоряваше в нищо и — най-важното — не поставяше изисквания. Габриел си забрани да сравнява Дмитрий Романов с Игор Стравински, но беше напълно наясно, че по-младият притежава редица предимства.
Вдигна ръце в знак на капитулация.
— Ако и аз заложа петнайсет хиляди франка, ще станат трийсет хиляди. С тях ще се забавляваме… известно време.
Той я погледна в очите и двамата избухнаха в смях. В този момент сякаш развалиха проклятие.
— Кога тръгваме? — попита Дмитрий с неустоима прямота.
— Не веднага. Налага се да уредя някои неща…
— Работата ви. Естествено.
Въпреки изпълнения с разбиране тон по лицето му пробяга сянка на разочарование. Извади нещо от джоба на жакета си.
— От радост, че ви виждам отново, забравих да ви поднеса подаръка си. — Подаде ѝ лист евтина хартия. — Надявам се това да ускори пътуването ни.
Учудена, Габриел разгъна листа. Каквото и да бе очаквала, със сигурност не беше неизвестен адрес в „Ла Бока“ — индустриалното предградие на Кан. Вдигна поглед и безпомощно сви рамене.
— Какво е това?
Дмитрий се ухили като ученик, заловен да прави бели.
— Адресът на Ернест Бо. Парфюмеристът, създал „Bouquet de Catherine“ за руския цар.
— Но аз си мислех… — Габриел се задъха. — Смятах, че и формулата, и създателят ѝ са изчезнали безследно в Русия!
— Бо служил в армията на белите и успял да избяга през Мурманск. Отскоро работи при Шири. Доколкото разбрах, фабриката на Шири се намира в Грас, но лабораториите са в Кан. И така, ако желаете да се запознаете с Ернест Бо, няма пречки. Нужно е само да дойдете с мен в Южна Франция.
Заразяващата непринуденост на Дмитрий беше тъкмо това, от което Габриел се нуждаеше след напрегнатите седмици с досегашния ѝ руски любовник. Освен това той беше свободен — за разлика от Стравински, а перспективата да отидат заедно на Ривиерата приличаше на прекрасен сън. Не беше нужно да прилага специалното си изкуство да убеждава. Тя осъзна напълно колко ценен е подаръкът, който Дмитрий ѝ прави чрез срещата с парфюмериста на руския цар. Беше убедена, че в старата формула на Бо е скрит ключът към желания от нея аромат, нещо повече — той бе предприел разследвания и бе положил усилия да открие Ернест Бо заради нея. Това отвори сърцето ѝ.
Тя докосна ръката му с нежност и благодарност.
— Тогава да не губим време. Веднага ще започна с приготовленията за пътуването ни. — Спря за миг, преглътна и започна да развива плана си: — Нужен ни е автомобил. Хубаво би било да пътуваме без моя шофьор, но… — Уплашено отдръпна ръка. Беше ѝ хрумнало нещо. — Умеете ли да шофирате?
— Винаги на вашите услуги, мадмоазел — поклони се Дмитрий. — Умея да яздя, да управлявам каляска и да шофирам.
— Звучи прекрасно. Тогава ще отидем да купим подходящ автомобил.
Той вдигна вежди.
— Веднага ли?
— Е, добре, след като обядваме. Почакайте ме тук, моля. Ще наредя да ви донесат кафе. Или каквото пожелаете. Аз ще сляза в ателието да уредя някои неща. Ще побързам.
Спомни си роклята. Трябваше да я довърши. Дано от сега нататък работата да ѝ спори. Умората се бе изпарила. Радостното очакване ѝ вдъхна неподозирани сили. Изпита чувството, че в живота ѝ внезапно е изгряло слънце.
Надигна се на пръсти и целуна Дмитрий по бузата.
— Моля ви, не си отивайте. Ще се върна след малко и ще отидем да обядваме в „Риц“.
Понечи да се обърне, но той я хвана за рамото и я привлече към себе си. Хватката му беше енергична и буйна. Наведе се да я целуне, но изведнъж спря. Стана предпазлив, деликатен, готов да помоли за позволение. Дъхът му помилва бузите ѝ и Габриел усети силния му копнеж за интимност. Притисна се към него, вкуси крехкото му желание за любов. Това не беше собственическа страст, а нежност, и я трогна до дън душа. Отдели се от него, усещайки върху езика си радост от предстоящото.