— Да, но… аз… — заекна Дмитрий и бързо млъкна. Изглеждаше трогателен в смущението и безпомощността си.
За известно време се възцари мълчание. Личеше му, че с мислите си е далеч. Много далеч от нея, защото в момента тя си спомняше бедното си детство, годините в манастира и изпълненията по кръчмите и ги сравняваше с луксозния живот на преуспяла жена, който водеше днес. Двата периода от живота ѝ нямаха нищо общо. Дмитрий не познаваше такъв живот. Да, той живееше в изгнание и беше зависим от парите на други хора, но не бе изгубил привилегирования си статут. „Той няма да ме разбере“, осъзна тя. В същото време се ядоса, задето бе подхванала темата. Защо да му напомня за разликата в произхода им? Ако сега се подразни от поведението ѝ и обяви Мися за бунтарка (а тя си беше такава), ако осъди приятелката ѝ и откаже да участва в така наречената „шега“, ще се наложи двамата да се разделят. А тя се наслаждаваше на всяка минута с него. Глупаво, глупаво беше да заговори по тази тема.
Мълчаливо зачака отговора му — и края на започналата едва преди няколко дни връзка, която щеше да намери своя връх в предстоящото пътуване до Ривиерата.
Той я погледна право в очите и за нейна най-голяма изненада заяви:
— Знам какво е да се чувстваш отблъснат. — А след кратък миг на колебание продължи: — Когато Феликс Феликсович Юсупов потърси съучастници за убийството на пътуващия проповедник Распутин, аз се включих от самото начало. И аз като него бях убеден, че това е единственият изход, единствената възможност да спасим Русия. Този човек упражняваше фатално влияние върху леля ми, царицата, и нанасяше огромни вреди на скъпата ми родина. Царицата, естествено, изпадна в ярост и нареди да ни екзекутират. Според тогавашните закони обаче никой нямаше право да арестува и да изправи пред съда членове на царското семейство и велики князе. Заточиха Юсупов в семейното имение в Южна Русия, но след абдикацията на царя той се върна в Петроград и не само успя да емигрира, но и изнесе от страната бижута и ценни картини. Сега е един от малкото емигранти без финансови проблеми. Лондончани го честват като убиеца на Распутин.
Лицето му потъмня и Габриел затаи дъх. Подозираше какво ще последва.
— С мен беше друго. Въпреки че съм член на царското семейство, ме изправиха пред съда и ме осъдиха. Отказаха се от смъртно наказание, защото народът празнуваше края на Распутин. По онова време бях убеден, че екзекуцията е по-добра от затвора. Никой не успя да умилостиви царицата. Отнасяха се към мен като към убиец. Няма значение, че изобщо не съм докоснал Распутин. Стоях на пост, за да не стане нещо с приятелите ми. Въпреки това обществото се отрече от мен. Все едно бях прокажен. — Той изкриви устни в горчива усмивка. — В крайна сметка в цялата тази работа имаше и нещо добро: един ден облекчиха условията на затворничеството ми. Изпратиха ме да служа в Персия като нисш офицер. Така се спасих. Намирах се твърде далеч, за да попадна в полезрението на болшевиките. Червените разстреляха баща ми и доведения ми брат, а аз се скрих в Техеран. Останалото ти е известно. Сега съм тук и… — Преглътна мъчително и заключи: — … и съм безкрайно благодарен, че те срещнах.
Габриел кимна безмълвно. Все още не бе нанесъл смъртоносния удар върху връзката им. Добре. Той ѝ подаде ръка през масата и тя сключи пръсти около неговите.
— Разбира се, ще те придружа тази вечер. Един Романов никога не би се отказал от дуел, все едно какво оръжие избира противникът. Ние, руснаците, имаме такава поговорка: Рискът е благородна работа. И така, Коко, ще предизвикаме скандал!
„Така ще дадем нов материал за клюки“, помисли си тя. Скандалът беше сигурен. По тялото ѝ се разля забравено чувство на щастие.
Колоната от автомобили напредваше бавно по улица „Пиер Демур“ към входа на Шато Терне. Опашката започваше още от улица „Терне“ и запушваше всички съседни улици в изисканата част на 17-и квартал. Лимузини и кабриолети се движеха плътно един зад друг, спираха пред сводестия портал на осветения от десетки факли и свещи средновековен дворец и от тях слизаха членове на висшето общество и известни бохеми. Клаксони, глухо затваряне на автомобилни врати и стотици гласове изпълваха улиците. Смеховете все още звучаха детински, едва с по-голямата консумация на шампанско щяха да зазвучат истерично. От отворен висок прозорец се носеха чувствени джазови ритми. Подобно на другите, шофьорът на семейство Серт спря пред портата и слуги в униформи на дворцови пажове се втурнаха да отворят вратите.
— Поканата ви, моля — обърна се един от младите мъже към вече слезлия Хосе и се поклони учтиво.