— Нямаме покана — отвърна със звънък глас Мися. Говореше високо с надеждата поканените гости, вървящи към двореца в плътни редици, да чуят всяка нейна дума.
— Това не са ли Мися и Хосе Серт? — попита възбуден женски глас наблизо.
— Здравейте, Мися, ще пием ли по чаша шампанско? — попита друга жена.
— Без покана нямам право да ви пусна, мадам.
Младият мъж очевидно се чувстваше претоварен. Едит дьо Бомон бе наредила на служителите си да се държат учтиво, но не ги беше подготвила за нахалството и отмъстителността на Мися Серт.
— Простете, мадам, дадени са ми ясни указания.
— Знаем — намеси се успокоително Хосе. — Предпочитаме да празнуваме с шофьорите на улицата.
Младият паж шумно пое въздух. В този момент от колата слезе Габриел. Огледа се бързо, констатира, че не са я познали веднага, и остана малко разочарована. Само след секунди обаче се запита дали това положение не е по-приятно от популярността. Бе прочела някъде, че Мися е известна на цял Париж — също както обелискът на площад „Конкорд“. Известността на приятелката ѝ несъмнено беше от значение за замисления скандал.
Всеки гост, чул поне отчасти диалога между Мися и прислужника, се обърна към нея. Разнесе се учуден шепот. Получи се верижна реакция. Едва започнали да си шепнат, дамите и господата в близост до входа, които очакваха да се здрависат с графа и графинята, предадоха изненадата и предположенията си на по-отдалечените гости. След Габриел от автомобила слезе Дмитрий и целенасочено се отправи към събралите се наблизо шофьори — тогава шепотът се засили до първата тиха гръмотевица преди буря.
— Позволявате ли да ви предложа цигара? — обърна се великият княз към шофьора на мадам Дьо Ноай.
Габриел познаваше шофьора, защото мадам беше меценатка на Жан Кокто и понякога разхождаше протежето си из Париж с автомобил. „Колко ли ще се учуди, като разбере, че тази вечер Кокто е приел поканата на Мися, а не на Етиен дьо Бомон“, помисли си тя.
Дмитрий се погрижи да запали цигарите на няколко души, отиде при Габриел и с доволна усмивка ѝ връчи своята цигара. Запали си нова, пое дълбоко дима и се наведе към ухото ѝ.
— Виж, май ще се получи…
Мися стоеше пред прислужниците като аристократка от роман на Балзак. Красива, самоуверена, непоклатима. Хосе Серт се откъсна от сянката ѝ и шумно поздрави пристигналия Пабло Пикасо. Той се включи в играта, сякаш участваше в комедия на Молиер, и зрителите се развеселиха. Колоната напредваше съвсем бавно. Повечето гости предпочетоха представлението на улицата пред балната зала на двореца. Приятелите на Габриел се забавляваха чудесно, дори Дмитрий се наслаждаваше на смяната на ролите. Приличаше на малко момче, което се радва на възможността да прави нещо забранено.
Тя стоеше отстрани и наблюдаваше безмълвно. Сред новодошлите имаше и приятели на Бой — познаваше ги само бегло, от една-две срещи. Познаваше и красивите метреси, пристигащи под ръка със заможни господа, но не беше разговаряла с тях. Бой я държеше далеч от светските лъвове и кокотките им.
— Изглеждаха симпатични. Защо не ги каним? — попита Габриел по време на една разходка с Бой по брега на реката.
На излизане от „Максим“ бяха срещнали двойка, която се зарадва на срещата много повече от нейния любим. Бой стисна ръката ѝ и след кратък поздрав забърза по улица „Роаял“. Това си беше направо бягство. Мълчаливо я преведе през площад „Конкорд“ и забави крачка едва когато стигнаха до брега на Сена.
— Никога няма да ги поканя!
Резкият му тон я изненада.
— Но защо?
— Ти не си като тях!
— Онази жена е много по-красива от мен.
— Възможно е, но за мен няма по-красива от теб. Освен това не искам да имаш отношения с кокотки, защото ще се оженя за теб…
Бой не се ожени за нея, а кокотките, застанали в края на дългата колона от гости, щяха да бъдат посрещнати в Шато Терне с въздушни целувки. Шивачката обаче бе изключена от списъка на гостите. Шивачка, чийто „перфектен вкус“ наскоро бе похвален изрично от „Вог“. Габриел усети как в гърлото ѝ се надигна жлъчка.
С ъгълчето на окото си тя наблюдаваше Дмитрий. Той оживено обсъждаше с двама шофьори предимствата на различните марки автомобили, държеше се като един от тях. Изисканите гости често-често се обръщаха изненадани към него. Великият княз се правеше на шут. „Несъмнено го прави за мен — помисли си Габриел. — За малката шивачка, която не е достатъчно изискана, за да празнува с висшето общество.“ Тялото ѝ отново се изпълни с топлина. Усещаше обичта му със сърцето си.