Етиен не пое с автомобила по виещата се алея към главния вход на хотел „Карлтън“, а спря в самото начало. Моторът заглъхна. За момент в колата се възцари тишина. Прозорците бяха затворени и шумът от празненствата се чуваше приглушено. Етиен въздъхна дълбоко и се обърна към Коко:
— Надявам се да намерим Бърта. Доколкото ми е известно, е отседнала тук. Сестра му положително ще знае какво точно се е случило и къде съхраняват тялото.
— Да — съгласи се едносрично Габриел, вдигна широката яка на палтото и скри бледото си лице.
Етиен докосна ръката ѝ с почти бащински жест.
— Непременно трябва да поспиш малко. Сигурно ще се намерят две свободни стаи и…
Да спи? Глупаво предложение. Все едно да приеме, че животът ѝ продължава. Как да спи, без да е видяла Бой?
— Не — енергично поклати глава тя. — Няма да спя. Ти си почини. Заслужи си хотелско легло. Ще те чакам тук.
Мълчание.
Габриел погледна приятеля си. Очевидно се бореше със себе си. Челюстите му се движеха, сякаш стискаше зъби, за да смели гнева си срещу нея. Естествено беше да е уморен след дългото пътуване. Втора нощ без сън бе твърде много дори за светски лъв като Етиен Балсан. Но тя нямаше да го освободи от мъчението.
— Ще се върна скоро — обеща накрая той и след кратко колебание слезе.
Закрачи нагоре по алеята с несигурни крачки. Беше необичайно висок за французин, с половин глава по-висок от Бой. В началото Габриел бе силно впечатлена от ръста му на гвардеец. Той подхождаше на напетия кавалерийски офицер, умел играч на поло и укротител на буйни коне. Мъж с невероятно сърце. По-добър приятел, отколкото някога беше очаквала.
Докато гледаше след Етиен, тя зарови автоматично в чантата си за табакерата. При нея това беше рефлекс. Постоянно пушеше, започнала бе още когато пушенето се смяташе нередно за дамите. Никотинът я успокояваше. С цигара или цигаре от слонова кост в ръка се чувстваше сигурна. Отначало ѝ доставяше удоволствие да прави нещо необичайно, нетрадиционно, шокиращо апостолите на морала. Междувременно цигарите бяха станали нейни постоянни придружители. А и вече никой не се вълнуваше, че жените носят бричове или пушат. С Коко Шанел в модата бе повял нов вятър.
Бързо намери и джобната си запалка. Щракна я и синьото газово пламъче освети вътрешността на автомобила.
Внезапно пред вътрешния ѝ взор пламна клечка кибрит. Мъничка жълта светлина в синьо-сивия здрач на лятна вечер в провинцията. На терасата беше почти тъмно, но Габриел различи съвсем ясно тясната, добре поддържана ръка с изпилени нокти, която ѝ поднесе клечката…
— Жена като вас не би трябвало никога да си пали цигарата сама — заяви дрезгав мъжки глас с лек акцент. Звучеше, сякаш говорещият е стиснал между зъбите си коркова тапа.
Тя не обърна внимание на забележката. Пое дълбоко дима без коментар. Устремила поглед към пръстите на непознатия, които в момента гасяха клечката, установи:
— Притежавате ръце на музикант.
При всяка дума от устата ѝ излизаха кръгчета дим.
— Свиря малко на пиано. — Не го гледаше, но разбра, че се е усмихнал. — Много по-добре играя поло.
— Затова ли сте тук?
Описа кръг, който включваше целия Роайлиьо: голямата къща, оборите с чистокръвните коне на Етиен и площадката за поло в края на парка.
Той поклати глава.
— Според мен съдбата ме доведе тук, за да ви срещна, мадмоазел Шанел.
— Наистина ли?
Изсмя се високомерно, без капка кокетство. Нямаше намерение да флиртува с непознатия.
— Щом знаете името ми, не би било зле и аз да узная с кого си имам работа.
— Артър Кейпъл. Приятелите ме наричат Бой.
— Коко?
Тя потрепери.
Мина време, докато мислите ѝ се върнаха в настоящето. Споменът за онази лятна вечер в Роайлиьо я бе завладял изцяло. Усещаше присъствието на Бой съвсем ясно. Преживя всяка секунда от първата им среща. Той беше до нея. С болка осъзна, че се намира в автомобила на Етиен, не на терасата на дома му. И че това не е началото на живота ѝ с Бой, а краят му.
Мълчаливо отвори прозореца и хвърли фаса на улицата.
— Говорих с Бърта — рече Етиен. — Неутешима е… — Направи кратка пауза. — Естествено.
Повя мек ветрец, чу се шумът на вълните. Наблизо запя мъж, англосаксонец. Баритонът му невинаги улучваше точно мелодията, но той изпълняваше „Jingle Bells“ с голямо усърдие: