— Абсолютно споделям мнението ти — отвърна тя и очите ѝ заблестяха.
Седма глава
В Мантон Габриел и Дмитрий бяха останали анонимни, скривайки се сред буржоазната публика под мантията на чуждо име. Пребиваващите в Монте Карло дами и господа от висшата класа обаче познаваха великия княз — той принадлежеше към каймака на обществото. Беше напълно безсмислено да се представят под други имена.
Още в Париж Габриел бе разбрала някои неща за положението на любимия си, но в Монте Карло за първи път осъзна какво означава да си в центъра на обществения интерес и да наблюдават с любопитство всяка твоя крачка на публично място. В сравнение с вниманието, което двамата с Дмитрий привлякоха в Монте Карло, клюките след няколкото им интимни вечери в „Риц“ представляваха безобидни приказки. Всички гости на хотел „Ривиера Палас“, кацнал високо над града, както и посетителите на казиното, жадно зяпаха неравната двойка и много скоро Дмитрий предложи да вечерят в апартамента си, за да не се превръщат в атракцията на ресторанта. Габриел не видя причини да му възрази, но най-неочаквано се запита дали пък не ѝ е по-приятно да я виждат редом с него.
Погледнете каква дама се е пръкнала от копелето на пътуващия търговец и перачката от Оверн! Висшето общество в Париж не прие тази жена, но великият княз Романов я обожава.
Не му каза какво я вълнува. В крайна сметка в тялото ѝ биеше сърце на просто, сдържано момиче, което предпочита да слуша, не да говори. Без възражения прие да вечерят в удобния апартамент с изглед към стотиците светлини на града и пристанището, трепкащи като светулки в мрака. Персоналът им донесе сребърни свещници с бели свещи, чиито пламъчета се отразяваха в кристалните чаши с бургундско. Насладиха се на стриди и хайвер. Габриел изобщо не се замисляше за разходите — също както в началото на кариерата ѝ като модистка, когато нямаше понятие от финанси и счетоводство.
По онова време тя посвещаваше цялото си време и цялата си страст на своите шапки, на служителите и на клиентките си. Не се занимаваше с нищо друго. За разлика от днес, тогава тя нямаше ни най-малка представа колко пари има в сметката си, кой има достъп до парите ѝ и дали не е на червено.
В Париж беше хладно и мокро — обичайното време. Дъждът барабанеше по прозорците на малкия ресторант в „Сен Жермен“, където двамата с Бой хапваха от последните стриди за сезона. Габриел, щастлива от откриването на първия си магазин на улица „Камбон“, за първи път се чувстваше приета и достойна. Вече никой не я наричаше на малко име или Коко. За всички беше „мадмоазел“, личност, на която дължат внимание и уважение. Дори най-изисканите дами се вслушваха в мнението ѝ, когато си избираха шапка.
Завладяна от чувствата си и в най-добро настроение, тя възкликна:
— Печеля много пари. Бизнесът ми върви блестящо. Толкова е просто — само подписвам и осребрявам чекове.
— Да, не е зле — прозвуча предупредително приглушеният глас на Бой. — Само че… — След кратко колебание той ѝ припомни: — Имаш дългове към банката.
В първия момент Габриел го погледна слисано, после се ядоса. Очите ѝ светнаха като черни диаманти.
— Какво означава това? Аз печеля пари. Много пари, знам го съвсем точно. Ако не са достатъчно, банката няма да ми дава кредит… Или?
Под настойчивия му поглед последният въпрос прозвуча като предпазлив шепот.
— Банката ти отпуска кредити, защото съм дал необходимите гаранции.
Габриел пое шумно въздух.
— Нима твърдиш, че не съм спечелила сама парите, които харча?
— Тези пари принадлежат на банката. — Бой се пресегна през масата и стисна ръката ѝ. — Вчера ми се обади директорът. Според него харчиш доста неразумно. Искам да го знаеш, но не е нужно да се притесняваш. — Нежно помилва пръстите ѝ. — Не е толкова важно.
Жестът му целеше да я успокои, ала нежността му постигна точно обратното. Габриел побесня. Радостта от новото ѝ положение се изпари. „Всичко е лъжа — помисли си тя — само лъжа.“ Пак се бе превърнала в незначителната малка шивачка, в наивното селско момиче, издържано от богат господин. Не желаеше да е така. Работеше, за да е самостоятелна и уважавана. Парите бяха ключ към успеха. За жена като нея парите означаваха свободата да прави каквото иска, да е такава, каквато иска. Бой беше живото доказателство за тезата ѝ.