— Матушка… — спря я внимателно великият княз. Последва поток от руски думи, неразбираеми за Габриел.
Жената се отдръпна и се завлече на колене до стола си.
— Руският цар по традиция е тясно свързан с православната църква — обясни Дмитрий. — Повече дори от английския крал, който, както е известно, е глава на англиканската църква, и много, много повече от германския кайзер или Хабсбургите. Да не говорим за Наполеон Бонапарт. Затова семейството ми е толкова важно за вярващите.
Габриел кимна безмълвно. Колкото трогната, толкова и слисана. Да, вече неколкократно бе ставала свидетелка как живеещи във Франция руснаци реагират при появата на „нейния“ велик княз. Манекенките на Коко Шанел, например, така и не можаха да свикнат с идването му в ателието ѝ. Никога обаче не беше виждала възрастен човек да се държи като тази старица.
— Ела, да влезем — промълви Дмитрий и я побутна напред.
Корабът на църквата се оказа също толкова уникален, колкото и цялостната сграда. Габриел неволно си спомни строгото разпределение на манастирската църква в Обазин и, естествено, могъщата парижка катедрала „Нотр Дам“, но там не беше и наполовина толкова бляскаво, колкото тук.
Позлатени колони заемаха почти цялата стена срещу входната врата. В средата имаше врата, а пред нея стояха различни кръстове върху колони, формата им беше необичайна: не една, а две напречни линии минаваха през отвесното рамо, трета линия го пресичаше в долния край. Благодарение на дузини свещи в помещението беше светло като ден. Направи ѝ впечатление, че липсва олтар. Огледа се, но не откри никъде жертвена маса. Не видя и молитвени столове. Само до една стена имаше малка пейка, нищо друго за сядане. Църковният кораб изглеждаше построен според традиционната архитектура, ала страничните му ръкави бяха къси и Габриел се почувства като в квадратна зала.
С ъгълчето на окото си забеляза как Дмитрий се прекръсти. Леко допря пръсти до челото си, после до корема, след това до дясното и до лявото рамо. Редът на кръстенето се оказа различен от този, на който я бяха учили.
Очевидно той бе забелязал учудването и търсещия ѝ поглед.
— Ние имаме свои традиции — обясни ѝ с ръка върху сърцето. Посочи грандиозната стена с икони и продължи: — Това е първото различие: при нас олтарното помещение е отделено от вярващите с икони, подредени в определена последователност. Наричаме го иконостас. Богомолците чуват всяка дума от службата, но не виждат свещеника. По този начин им показват, че Бог е непостижим без посредничеството на Христос.
Габриел не разбра какво означава православната литургия, но не пожела да чуе подробности. Вместо това попита:
— Къде стоят богомолците по време на молитвите?
— Точно така, стоят прави — отговори с усмивка великият княз. — Както ние с теб сега.
Габриел веднага си спомни как с часове беше стояла права пред изповедалнята в манастира „Обазин“ и дългото коленичене по време на светата литургия. Е, поне цветните изображения от иконостаса изглеждаха по-забавни от подовите мозайки в манастира. Напразно потърси с поглед някакво указание за числото пет.
Устните на Дмитрий я изтръгнаха от спомена. Той я целуна нежно по устата.
— Пак се отнесе някъде с мислите си — укори я с обич.
— Внимавай какво правиш — отговори на усмивката му тя и допълни шеговито: — Аз съм католичка и целувка на това място би могла да се изтълкува като обещание.
Колебанието му продължи дълго.
— Знам — отговори най-после той, и то съвсем сериозно. — По това Руската православна църква не се отличава от Римокатолическата.
В продължение на един сладостен миг погледът ѝ се потопи в морскозелените му очи и тя се отдаде на представата как двамата живеят като семейна двойка. Истински принц. Мечтата на всяко момиче. Въпреки самостоятелността си и успеха като модистка, някъде дълбоко в себе си Габриел копнееше да е не само „харемска дама“ на любимия мъж, както наричаше това положение, а негова съпруга. Желанието за уреден живот не я напускаше.
Много скоро вътрешният глас я върна в действителността. „Това не е нищо повече от илюзия“, каза ѝ той. Каквото и да искаше Дмитрий, не бе сигурно кое е най-доброто за нея. Или поне не сега. Смъртта на Бой беше разтърсила емоционалния ѝ свят из основи, сърцето и душата ѝ все още бяха в хаос. Достатъчно ли беше да се чувства добре с един мъж, за да мисли за общо бъдеще? Да му се доверява безусловно? „Ако знаех — помисли си тя — вероятно щях да се чувствам по-сигурна.“