Габриел погледна през страничния прозорец. Между дъждовните капки се провидяха скали, обрасли с ерика, долина, обградена от високи борове, светлосиви стъбла на евкалиптови дървета, стърчащи от сивите скали към забуленото в мъгла небе. Внезапно тя разбра.
— Къде сме? — попита беззвучно.
— Нямам понятие — отвърна небрежно Дмитрий, без да отделя поглед от завоите. — Някъде по главен път №7 преди Сен Рафаел…
Писъкът ѝ прозвуча като на ранено животно, паднало в капан.
Стреснат, Дмитрий натисна спирачките. Колата се разтресе, но той успя да я овладее и спря.
Габриел се държеше за арматурното табло. Отчаяният вик остана единствен. Погледна през прозореца и видя кръста в края на пътя. Точно пред тях. По бузите ѝ потекоха потоци сълзи. Също като дъжда, който се изливаше от небето.
— Коко?
Габриел безмълвно поклати глава.
— Какво ти стана?
Как да обясни на Дмитрий, че някой тъкмо ѝ бе изтръгнал сърцето?
Той беше спрял на същото място, където преди година и половина бе паркирал шофьорът на сестрата на Бой, за да покаже на нея и на Етиен Балсан къде е станала катастрофата. Също както тогава, тя рухна. Нямаше значение колко време е минало. В този момент дори новият мъж до нея нямаше значение, той не би могъл да я утеши. Болката беше все така силна — сякаш едва миналата нощ бе узнала, че Бой я е напуснал завинаги.
Караше твърде бързо, но той не беше човек, който прави нещата обмислено и бавно. Ревът на двигателя беше музика в ушите му — веднъж скерцо, друг път рондо. Спирачките свистяха, стомана се триеше в стомана, гума върху катран. А после автомобилът се издигна във въздуха, пречупи храсти и дървета, накрая се удари в ръба на скалата и избухна.
Дмитрий се поколеба за миг, отвори вратата и слезе.
Габриел видя как дрехите му се намокриха само за секунди, как по светлата материя на пътническия му костюм се образуваха тъмни ивици, а косата му увисна на влажни кичури. Той изтича до кръста в края на шосето, приведе се над оградата от ковано желязо. Дъждът се стичаше в яката му, но това не го спря да прочете издълбания в камъка надпис.
В памет на капитан Артър Кейпъл, претърпял смъртоносна злополука на това място на 22.12.1919 г.
Габриел знаеше какво е написано на паметника, не беше нужно да чете буквите и цифрите. Именно тя бе поръчала да поставят кръст. Не беше казала на никого, дори на Мися. Най-близката ѝ приятелка нямаше представа, че Габриел плаща на цветар от Фрежу, за да доставя редовно цветя на мястото. Днес в подножието на кръста лежаха бели лалета, главичките им бяха увиснали, напоени с дъждовна вода. Тя си бе създала гроб на любимия мъж, който принадлежеше само на нея, не на вдовицата му. Ала не го посещаваше, както не ходеше и на гроба на Артър Кейпъл в Монмартър.
Защитната обвивка, която си беше изградила срещу тъгата, се разпръсна като дъждовните капки по прозореца. Плачеше и сякаш никога нямаше да спре.
Дмитрий се върна в колата, но тя не бе в състояние дори да докосне ръката, която той сложи на рамото ѝ в безпомощен, нежен жест. Не беше способна да се движи. Сълзите бяха единственият знак, че в нея все още има живот.
Дмитрий безмълвно отдръпна ръката си, стисна здраво волана. Главата му увисна безсилно. Отчаянието на Габриел се предаде и на него, макар и по други причини.
Той, естествено, знаеше каква роля е играл в живота ѝ Артър Кейпъл. Тя му бе разказала за връзката им. Сега му беше благодарна за съчувствието и проявената деликатност. Не му каза, но оценяваше високо, че той не ѝ досажда с въпроси или добронамерени съвети. Един ден щеше да намери думи да му каже, че е постъпил по най-правилния начин.
Дмитрий се овладя и продължи напред.
Чак до Марсилия единствените шумове в колата бяха плискането на дъжда, ревът на двигателя и задавеното хълцане на Габриел.
Дванадесета глава
— Съжалявам — прошепна Дмитрий, устните му помилваха ухото ѝ. — Беше редно да се уговорим по кой път да минем. Трябваше да те попитам.
Габриел се сгуши в него, скри мокрото си от сълзи лице в свивката на ръката му. Нямаше какво да му каже. Можеше само да се опита да му внуши, че той не носи вина за случилото се. Като се замислеше, разбираше, че сигурно нямаше да го предупреди да не минава по шосе №7. Вярваше, че е достатъчно силна да понесе гледката на мястото, където е загинал Бой. Само след няколко часа, в комфортното хотелско легло в Марсилия, тя разбра, че е сбъркала.