На следващия ден потеглиха към Екс ан Прованс. Времето наистина се подобри и ярките цветове допринесоха настроението ѝ да се вдигне. Меденожълто, пиниевозелено, фин пурпур и бяло оформяха гледката. Овошките цъфтяха, младите треви край шосето разпръскваха силен аромат.
Хванати за ръка, двамата с Дмитрий се разходиха под платаните на „Кор Мирабо“, хапнаха в кафе „Двамата келнери“, възхитиха се на великолепните фасади от Ренесанса и на руините от римско време. Изпълнени с впечатления и с тихото задоволство на прекрасната нощ, потеглиха към Арл.
Под покрив от сребърно блещукащи маслинови дървета влязоха в града, известен с римския амфитеатър, романската катедрала и много други забележителности. Акустиката в древния театър ги развесели много. Разгледаха и други сгради, не си спестиха и посещението в базиликата, последна точка от обиколката им. Навярно Габриел предусещаше, че влизането в църквата ще я трогне дълбоко.
„Сен Трофим“ и граничещият с църквата бенедиктински манастир я поразиха. Могъщата, устремена към небето архитектура, колоните във вътрешността и аркадите около манастирския двор с изтритите още преди стотици години мозайки ѝ напомниха за Обазин. Това каменно олицетворение на вярата я върна във времето преди двайсет и пет години, към лишенията и болките на живота ѝ в манастира. Внезапно се запита дали сенките на миналото, които не преставаха да я измъчват, ще изчезнат, ако посмее да се изправи лице в лице с тях.
Точно на това място се почувства особено близка с Дмитрий. Двамата обиколиха средновековния божи дом в мълчание, запалиха свещи. През цялото време се държаха за ръце — също както в руската катедрала в Ница. Тъкмо когато щеше да му прошепне колко щастлива я прави този миг, звуци на орган огласиха църковния кораб. Преплели пръсти в тихо съгласие, двамата се заслушаха.
Тоновете я понесоха към младостта. Не помнеше дали и тогава е слушала „Фантастична симфония“, а и по онова време не познаваше музиката на Хектор Берлиоз. Едва Стравински ѝ бе разкрил красотата на класиката. Помнеше как в манастирската църква в Обазин изпълняваха хорали и други произведения, но се стараеше да забрави всичко, свързано с онзи период от живота ѝ. Навярно именно по тази причина хареса модерните шансони (днес, с поглед назад, ги намираше доста глупави) и започна да ги изпълнява по заведенията.
В съзнанието ѝ се зароди идея. Да го направи ли? Или отиването в Оверн щеше да се окаже комично като песничките, с които беше забавлявала мъжете в Мулен и Виши? Дали царевичът е мъжът, пред когото да разкрие миналото си? Дори с Бой не бе посетила местата на детството и младостта си. Изведнъж се почувства виновна. Не беше позволила на Бой да надникне в онази част от най-дълбоката ѝ същност, а сега се готвеше да го направи с друг. Не беше правилно. Пусна ръката на Дмитрий.
Излезе от църквата, потънала в мислите си.
Хотелът им се намираше в стария град, на брега на Рона, в тясна жълта сграда със сини кепенци на прозорците. Изненадващо аристократичните стаи не бяха свързани с врата, както бяха пожелали, а чрез терасата. Надвечер седнаха навън на чаша шампанско. Наблюдаваха как слънцето залязва зад реката, как последните му лъчи осветяват железопътния мост, как здрачът потапя червените керемиди на покривите в невероятно виолетово сияние.
Вечеряха в близкия ресторант, където никой не ги позна. С голямо удоволствие опитаха местните специалитети: рататуй, агнешко с коричка от билки. И двамата бяха в прекрасно настроение. Хранеха се един друг с вкусни късчета. После си направиха разходка за храносмилане по утихналите улички. Самотен беден музикант изпълняваше на един ъгъл мелодии от „Кармен“.
— Музиката е точно на място — отбеляза Габриел и двамата се спряха да послушат. Със свои думи тя предаде на Дмитрий урока на Стравински след едно посещение на концерт: — Проспер Мериме, авторът на либретото за операта на Бизе, се вдъхновил от красивите жени в Арл и създал историята за Кармен.
— Не забелязах нито една красива арлезианка — отвърна Дмитрий съвсем сериозно, без следа от престорена галантност. — Виждам само теб, Коко.
„Той заслужава да му се доверя“, помисли си тя.
Само след миг отново усети пробождане в сърцето. Както преди няколко часа в катедралата се бе почувствала виновна, че не е споделила с Бой тайните на детството и младостта си. И той, подобно на всички други, знаеше затрогващата история за двете лели, строги буржоазки, при които тя уж бе израснала, и за бащата бизнесмен, емигрирал в Америка и натрупал там състояние, без обаче да го сподели с децата си. Защо копнееше да каже истината на един мъж с много по-високо обществено положение от нейното? Този мъж, докоснал живота ѝ с красиво пеперудено крило, вероятно щеше да си отиде скоро. Кой знае дали след завръщането в Париж връзката им ще устои на опасностите в ежедневието…