— Едва ли ще съм в състояние да танцувам. Освен ако не ме пренесеш през града…
— Никога няма да имаме друг такъв случай. — Той вдигна чаша, пълна с леко червено вино от долината на Рона.
— Винаги можем да направим едно пътуване до Прованс…
Погледна я замислено.
— Но никога няма да е като днес, Коко.
Габриел мълчаливо поклати глава. „Няма да е като днес“, помисли си тя. С продължаването на връзката им доверието между тях щеше да расте — в най-добрия случай, но за какво доверие можеше да става дума, ако тя продължи да го лъже за произхода си? Възможно е той да се засрами (както и тя се срамуваше) от баща ѝ и детството ѝ в сиропиталището и да я напусне. Ако не сега, ще го направи по-късно, особено ако случайно разкрие лъжите ѝ.
Сякаш привлечена с магия, по големия площад се понесе мелодия, която Габриел познаваше по-добре от повечето слушатели. Точно когато мислите отново я отнесоха в миналото, уличните музиканти засвириха онази прекрасна песен, която беше част от живота ѝ също както неповторимият ѝ стил на обличане. Отдавна не я беше пяла, но устните ѝ сами започнаха да оформят думите, а гърлото — мелодията. Без да иска, запя куплетите. Не бе забравила нито дума.
Видя учудването на Дмитрий, но не спря да пее. Не замлъкна и когато забеляза, че е привлякла вниманието върху себе си. Пееше тихичко, ала гостите на съседните маси я чуха и се обърнаха към нея. При друг случай щеше да се почувства неловко, в момента обаче нищо друго не я вълнуваше. Точно в края на деня, през който беше мислила почти непрекъснато за миналото си, дойде песента, отдавна излязла от мода, но от огромно значение за нея. Прие го като знак от съдбата.
Въодушевени от песента ѝ, мъже и жени, тенори и сопрани се присъединиха към рефрена. Накрая гръмнаха ръкопляскания, засмени лица се обърнаха към Габриел, хората ѝ кимаха одобрително.
— Никога не бих си помислил, че шлагер за избягало на парижкия „Трокадеро“ куче би могъл да предизвика всеобщо веселие — отбеляза Дмитрий. Явно се забавляваше чудесно. — Интересно е, че кучето се казва именно Коко, а не Фифи или нещо подобно. Вероятно знаеш текста, защото теб също те наричат с това име, скъпа моя Коко?
— Не. Точно обратното.
— Не те разбирам…
Тя пое дълбоко дъх и подхвана:
— Искам да ти покажа нещо, Дмитрий. Имаш ли нещо против да отложим връщането в Париж с един-два дни и да променим маршрута? — Без да изчака отговора му, добави задъхана: — Искам да видиш Оверн, местата на моето детство и моята младост. Там ще узнаеш как Габриел се превърна в Коко.
— Това ще ме направи много щастлив. — Той улови ръката ѝ. Габриел преплете пръсти с неговите.
— След вечеря ще танцуваме на моста. Няма значение дали ме болят краката. Обещавам ти. Наистина не бива да пропускаме този може би единствен случай. Тук никой не ни познава и нищо не ни пречи да правим глупости.
В полунощ се отправиха към моста, за който бе написана известната песен. През вековете средновековната конструкция бе пострадала от стотици наводнения, един ден Рона беше отнесла по-голямата част от съоръжението, бяха останали само четири аркади от някога най-дългия мост в Европа. Не само фактът, че тесният път завършваше в нищото, но и липсата на парапет бяха опасни за посетителите. И през деня, и особено през нощта.
Нощта беше тъмна. Лунната светлина се пречупваше в тихо плискащите се вълни, отраженията на запалените градски фенери танцуваха върху тъмната вода като плуващи светулки. По крайбрежната алея изгърмя автомобил и пронизителните песни на жабите секнаха. Фаровете осветиха първите две дъги на моста. Бръмченето заглъхна, любовната песен се поднови. Освен Габриел и Дмитрий по улиците имаше малко хора. Никой не се осмеляваше да мине по Пон Сен Бенезе в мрака. Тук бяха съвсем сами.
След обилната вечеря и голямото количество вино Габриел повече се развесели, отколкото се уплаши от липсата на парапет.
— Трябва да внимаваме да не цопнем във водата — закиска се тя и изпълни пирует.
Изгуби равновесие, олюля се. Дмитрий я улови, преди да падне. Опита да я задържи, но тя се откъсна от прегръдката му и го хвана под ръка.
— Време е за канкан — провикна се тя и размаха свободната си ръка, сякаш дирижираше въображаем оркестър. — Познаваш ли оперетата „Батаклан“ от Жак Офенбах?