От шезлонга си виждаше небето. Това беше най-доброто място за бдение над мъртвия. След като я лишиха от възможността да види любимия си за последен път, може би щеше да види поне как душата на Бой се изкачва към небето.
Изгряващото слънце потапяше насечените скали в пурпурна светлина. Озарени от първите лъчи, крайморските борове стърчаха в утринното небе като черни кантове върху светлосиня рокля. Шосето се изкачваше с тесни завои и стръмно се спускаше към морето, блеснало в далечината подобно на платинен килим.
Шофьорът, предоставен им от Бърта Мичълхем, внимателно управляваше автомобила по опасния път. Навярно беше толкова съсредоточен, защото и той като пътниците в колата мислеше за злополуката, довела ги тук. Бърта бе предложила на Габриел и Етиен да отидат до мястото на нещастието с нейната кола. Правилно решение, защото снемаше от Етиен товара на търсенето — служителят ѝ знаеше къде да отиде.
Въпреки цялата си предпазливост шофьорът не успя да овладее автомобила: тъкмо когато изпреварваше каруца, теглена от муле, от гъстите хвойни край пътя изскочи заек и се наложи да завие, за да го избегне.
Габриел, свита на задната седалка, се удари в рамото на Етиен. Неволно спря да диша и докато сърцето ѝ биеше силно, се запита дали пък това не е краят. Още една катастрофа на шосето между Кан и Сен Рафаел, и то за съвсем кратко време. Вероятно това беше най-доброто решение — да последва Бой.
— Нищо страшно не се случи — промълви Етиен, помилва нежно ръката ѝ и я настани на мястото ѝ. Автомобилът вече се плъзгаше спокойно по пустото шосе.
„Не — помисли си Габриел, докато се взираше през прозореца — смъртта ми няма да е най-доброто решение.“ Би било най-лесният път, но не пътят, желан от Бой. Не знаеше как ще продължи да живее без него, но щеше да намери начин. Трябваше да го намери. По-късно ще мисли как ще живее без мъжа, който я бе дарил с живот. Животът на Коко Шанел. Той ѝ беше не само любовник, но и баща, и брат, и приятел.
— Мадмоазел, мосю, пристигнахме.
Шофьорът натисна спирачката, приближи автомобила към края на шосето, двигателят угасна. После слезе и отвори вратата на пътниците.
Габриел имаше чувството, че се наблюдава отстрани. Виждаше жена в средата на трийсетте, която си държи шапката, защото силният вятър на височината заплашва да я отвее. Жена в смачкан пътнически костюм, която се движи с опипващи, тромави крачки.
Видя остатъците от изгорял автомобил, изтеглен край шосето по стръмния бряг. Видя остро насечени скали, прегазени евкалипти и ерика — знак за мястото, където първоначално е лежал автомобилът.
Габриел остана сама. Двамата придружаващи я мъже тактично забавиха крачка. От вътрешното си разстояние тя видя как жената пристъпва към изгорената, смачкана буца от ламарина, дърво, кожа и гума, доскоро представлявала скъп кабриолет. Недействителна ситуация, сякаш откъс от филм.
Едва когато застана непосредствено пред останките, тя осъзна действителността. Остра миризма я удари в носа. Вонята на бензин, сяра и изгорял каучук продължаваше да се носи наоколо и, странно защо, обонянието се оказа по-силно от визуалните възприятия — именно то я накара да осъзнае реалността на страшната катастрофа. Изведнъж разбра всичко, което досега не бе в състояние да приеме.
Бързо припламващи слънчеви петна се сменяха с удължаващи се тъмни сенки и заслепяваха водача на автомобила. Насрещният вятър беше влажен и хладен и причиняваше възбуждащи тръпки по кожата му, съединяваше се с горещия му дъх и замъгляваше очилата му. Въпреки това продължи напред в бързо темпо, все едно шофираше по прав път и по светло. Да, караше прекалено бързо, но той не беше човек, който действа обмислено или бавно. Ревът на мотора беше музика в ушите му — веднъж скерцо, после рондо. Спирачните дискове скърцаха, стомана се триеше върху стомана, гума върху катран. А после автомобилът се издигна във въздуха, прекърши дървета и храсти, накрая се удари в ръба на скала и експлодира като огнено кълбо.
Габриел предпазливо протегна ръка, попипа разкривените останки от ролс-ройса. Очакваше да се опари, ала металът вече бе изстинал. Като тялото на Бой в ковчега.
Тогава рухна. Сълзите, които отказваха да се излеят след появата на Етиен в „Ла Миланез“, си пробиха път навън. Шлюзовете на тялото, душата и сърцето се отвориха и Габриел заплака горчиво.
Трета глава