Посегна към чантата си и извади табакерата.
— Според мен не е нужно да слизаме. Виши не е важен за мен. Смятах да направим тук малка спирка преди Париж, но сега предпочитам да отидем в Мулен. Това е на пътя към къщи.
Едва изрекла желанието си, тя се запита защо иска да отиде с Дмитрий в Мулен. Пребиваването ѝ в този град беше важен период в живота ѝ, но имаше ли смисъл да го посвети и в тази част от биографията си? Дали той ще поиска да чуе и да разбере какво се е случило там, как си е дала името Коко? Детството ѝ в сиропиталището беше най-лошата част от биографията ѝ, но и Мулен беше съвсем различен свят от представите на един руски княз. Ако миналото ѝ го е шокирало, значи всичко е загубено. За връзката им нямаше значение дали тя ще извърви пътя докрай. Затова пък имаше значение за нея. Тя държеше да отиде в Мулен заради себе си, а не за да му покаже нещо. Дмитрий ѝ даде огънче и също си запали цигара.
— Какво става с теб, Коко?
Тя пое дълбоко дима и отговори:
— Съжалявам, излъгах се. Във Виши няма нищо, освен един-два магазина за шапки, чиито витрини някога ме вдъхновиха да опитам със свои модели. Не си струва да ни мокри дъждът.
По принцип беше вярно. Основата бе положена в Мулен. В аристократичния Виши тя се бе надявала да постигне успех като певица в известната опера. Копнееше да стане новата Мистангет11, но не постигна нищо. Днес, с поглед назад, разбираше, че не е била достатъчно талантлива. Но не неуспехите като певица бяха причина за обзелата я меланхолия. Във Виши я бе напуснала най-добрата ѝ приятелка. По лицето ѝ пробяга усмивка. Не, Мися не можеше да се сравни с Адриен. Историята на Габриел и Адриен бе започнала всъщност още в Тиер — Адриен Шанел беше нейна леля, но двете се чувстваха свързани като сестри. Беше най-малката дъщеря на баба ѝ и дядо ѝ, сестра на баща ѝ, връстница на Габриел. След годините в Обазин се бяха срещнали отново в Мулен и Габриел се почувства, сякаш в живота ѝ изгря слънце.
— Мечтая си да ходя на чай — промълви Адриен и вдигна поглед от оскъдната трапеза в пансиона „Нотр Дам“. — Да съм изискана дама.
— Изискана възрастна дама — закиска се Габриел, ала строгата физиономия на приятелката ѝ я разколеба. — Кой ходи на чай, освен изисканите стари дами? — попита предпазливо тя.
— Елегантните господа. Онези, дето не работят. Изглеждат много, много по-красиви от другите, дето работят.
Габриел зяпна изненадана.
— Нищичко ли не правят?
— Е, правят разни неща. Запомни: винаги е по-добре да се запознаеш с господин, дето не работи, отколкото с някой, който работи и му плащат. Скоро ще разбереш кои мъже миришат по-добре.
— Тук, във Виши, за първи път разбрах какво означава стил. — Габриел се усмихна на спомена. Мислите ѝ все още бяха заети с Адриен и Мулен. Забрави за курорта. — Шапките на дамите изглеждаха невероятно. Повечето приличаха на оседлани бойни коне.
— Жалко, но няма да имаме възможност да проверим дали шапкарките във Виши са подобрили вкуса си. Нали разправят, че мъжете имали поглед върху женските шапки.
Дмитрий ѝ намигна. Явно се стремеше да прогони меланхолията ѝ с демонстрация на добро настроение.
— Твоят вкус не е причина да си намокрим краката — отвърна тя, облекчена, че са намерили тема, по която да говори със страст, без обаче да засяга болезнено душата ѝ. — Тогавашните шапки бяха изработени добре. От занаятчийска гледна точка нямаше какво да се възрази. Съответстваха на модата. Огромни колела с много тюл, цветя от плат, пера и птици. Птици, разбра ли? Навсякъде цветя и птици от всякакъв материал!
— Отлично си спомням шапките на царица Александра. Леля ми много обичаше да носи на главата си цяла гора.
Сигурно го каза, без да се замисли, но напомнянето за мястото му в обществото я уязви.
— За мен тези сложни и скъпи конструкции никога не са били знак за елегантност. За мен истинското изкуство е умението да се откажеш от излишните детайли. Разбираш ли ме?
Дори да бе забелязал враждебността ѝ, той я отмина с усмивка.
— А после отиде в Париж и всички жени се влюбиха в твоите шапки.
Тя отговори на усмивката му.
— Не стана нито толкова бързо, нито толкова лесно, но беше горе-долу така. В едно имение северно от Париж се запознах с актрисата Емилиен дʼАлансон. Тя хареса моделите ми и започна да ги носи и на сцената, и при излизанията си в обществото. Приятелките ѝ също ги харесаха и поискаха подобни модели.
11
Най-високо платената танцьорка по онова време, чиито крака били застраховани за 500 000 франка. — Б.р.