— Може да настина — продължи с усмивка тя.
— Няма да умреш.
Сякаш за да го подкрепи, небето внезапно се отвори, слънчев лъч се отрази в капака и заслепи двамата пътници в автомобила.
— Ето, и съдбата настоява да слезем — рече Дмитрий.
— Надявам се храната в „Гранд кафе“ да е все така добра както някога.
Дмитрий предвидливо взе чадъра. Не се наложи да го използва, защото наистина бе спряло да вали. Влажната улична настилка блестеше под слънцето като олово, в локвите трепкаха пъстри петна. Градът се събуждаше бавно: занаятчии в работно облекло и държавни служители в костюми бързаха към близкия павилион; две момчета в училищна униформа пренебрегнаха предупрежденията на гувернантката си да не тичат през локвите; жена с пазарска кошница ги задмина; красиво младо момиче с широкопола шапка и тъмна коса излезе от магазин…
Габриел проследи момичето с поглед. Напомни ѝ за самата нея, само че тогава тя носеше трион, а дългата ѝ коса бе навита на кок на тила, освен това полата ѝ беше значително по-дълга. Въпреки това непознатата изглеждаше като нейна двойничка — ако днес Габриел беше в същата ситуация като преди двайсет години.
— Да отидем на улицата с часовника — предложи тя. — Интересно ми е дали „Мезон Грампер“ още съществува. Става дума за магазинче за галантерийни стоки. Двете с Адриен работехме там като продавачки. По онова време много се търсеха коприна, дантели и панделки. Бяхме и шивачки, кърпехме стари дрехи. Често седях с часове над шевната машина. Отпечатъци от пръстите ми има по всички панталони в Мулен.
Глупав смях придружи двусмислените ѝ думи. Дмитрий пренебрегна намека.
— Днес от ръцете ти излизат поли и панталони, предназначени за Париж — отбеляза трезво той.
— Все още не за всички — възрази с усмивка тя.
— Да, но са много. Страшно много.
Тя кимна, горда с настоящето, въпреки че мислите ѝ бяха при миналото. Мислеше за Етиен Балсан: безброй пъти беше подгъвала негови панталони в задната стая на „Мезон Грампер“, беше пришивала нови копчета. Тогава той бе на служба в Мулен. Не, няма да разкаже на Дмитрий за мъжа, който я покани в изисканото си имение и ѝ проправи пътя към Париж. Възможно е някой добронамерен приятел да му е описал тази част от миналото ѝ, ако ли не, излишно е той да знае за връзките ѝ през онези дни. Нито за Етиен, забогатял от наследство, нито за другите офицери, които идваха при нея не само като клиенти на магазинчето за галантерийни стоки, а и тайно в стаята ѝ. Габриел не се срамуваше от тогавашната си свобода, окачествявана от мнозина като лекомислие. Струваше ѝ се обаче, че не е особено умно да разкрие на любовника си какви са били предшествениците му.
— Значи вие имате коне за езда, мосю?
— Да, и то много. Притежавам и понита.
— Щастливец!
Габриел се престори на въодушевена, макар да нямаше понятие от коне. Подаде на клиента мундира с току-що пришитото копче. Докато тя се занимаваше с копчето, Етиен Балсан стоеше до нея и я наблюдаваше. През цялото време ѝ говореше за себе си и своята страст.
— Искате ли някой път да ме погледате как тренирам, мадмоазел?
— Би било чудесно.
Уговориха се за следващия ден. Габриел никога не беше ходила на поляните отвъд реката. А и за какво? Радваше се, че живее в град, нали бе избягала от селския живот. Тук беше по-различно, отколкото в нейното родно място: тревата по бреговете на реката бе грижливо окосена, боядисани в бяло дървени огради ограждаха пасищата, стройни жребци с блестяща козина пасяха спокойно на слънце. Гледката беше толкова подредена, така лъхаше на богатство, че Габриел издаде дълбока въздишка. Каква красота! Чистокръвните коне със сигурност водеха по-добър живот от сирачетата в манастира „Обазин“ или където и да било другаде.
— В моя дом в Компиен през цялата година се наслаждавам на такава гледка — похвали се Етиен и сложи ръка на рамото ѝ. — Какво ще кажете? Дали ще ви хареса?
В този момент тя не знаеше, че поканата му е само заради моментната ситуация, не е изречена сериозно. Не знаеше и че един ден просто ще отиде при него на север от Париж. Знаеше само, че този вид живот на село можеше да я направи щастлива.
Времето сякаш бе спряло. Търговската улица на Мулен изобщо не се беше променила. Възхитена и същевременно враждебна, Габриел вървеше редом с Дмитрий покрай познатите витрини. Спря пред „Мезон Грампер“, отметна глава и посочи прозорчетата под покрива на многоетажната сграда.