— С Адриен живеехме там, горе. Първият ни общ дом. След време си намерихме стая в друг квартал.
— Защо Адриен е дошла в Мулен, а не си е останала в Тиер?
„Заради парите — каза си Габриел — в крайна сметка всичко опира до парите.“ Приятелката ѝ беше по-добре осигурена.
— Баба и дядо предали най-малката си дъщеря в ръцете на монахините от пансиона „Нотр Дам“, защото се ползвал с добро име. Те плащаха за Адриен и тя беше по-високопоставена от мен, ученичката по милост. Въпреки това от първия момент бяхме много близки. Даже пеехме в дует, излизахме на сцена.
— Тук, в Мулен? — учуди се Дмитрий. Явно не можеше да си представи как в този еснафски градец са отворили кабаре.
— Естествено, къде другаде? — засмя се Габриел. — Париж беше по-далече от Луната.
— Значи, мястото не е било чак толкова скучно.
— Хората се срещаха в „Гранд кафе“. Основните посетители бяха офицерите от гарнизона. Наистина нямаше много места за забавления… и навярно положението не се е променило. „Гранд кафе“ беше красиво заведение с много маси, снабдени с телефони. Помещението беше с високи огледала и тавани. Адриен и аз се грижехме за музикалните забавления.
— Разбирам. Вероятно сте изпълнявали и песничката за Коко?
Дмитрий помнеше всичко.
— Да. Тя стана за мен един вид марка… — Помълча малко, потънала в спомени. — Също както шансонът „Кокорико“. — Погледна го в очите. — Така от Габриел произлезе Коко.
— Жак Офенбах не беше ли написал и оперета за парфюмерист? Музиката допълва живота ти, скъпа. — Той улови ръката ѝ. — Да идем да разгледаме мястото, където се е родила Коко Шанел. Честно казано, гладен съм.
Върнаха се в Париж късно вечерта. Пак валеше дъжд, примесен със сняг. Придружи ги чак до столицата, танцуваше около жълтите кълба на уличните фенери. Дмитрий мина през площад „Вандом“ и спря ролс-ройса точно пред входа на хотел „Риц“. Габриел не слезе. Остана на мястото си и когато портиерът дотича с чадър и отвори вратата.
— Сега не мога да спя сама — обърна се тя към Дмитрий. — Не и след толкова много седмици с теб. Ще останеш ли тази нощ при мен?
— И тази нощ, и през всеки ден, в който пожелаеш.
Тя кимна сериозно. Дмитрий говореше с достойнство, едва ли не тържествено. Странно, но въпреки това върху нея падна сянка.
Сянката не си отиде дори когато той я взе в прегръдките си.
Четиринадесета глава
След два дни Габриел и Дмитрий заминаха за „Бел Респиро“. Всъщност тя не смяташе да заживее отново в Гарш. Близостта на хотел „Риц“ до ателието ѝ беше все така примамлива. Планираше да се прибере за малко вкъщи, колкото да види кучетата си, да се върне към спомените за Бой. Освен това беше време да се изправи срещу Игор Стравински.
Оказа се, че отхвърленият любовник отсъства — Жозеф ѝ съобщи новината веднага след като я поздрави. Габриел не почувства липсата му.
По време на ваканцията на юг домът ѝ не се беше променил особено: Екатерина Стравинска прекарваше почти целия ден в леглото, мъжът ѝ блестеше с отсъствието си, децата им лудуваха по стаите и в калната градина, Жозеф и жена му се грижеха домакинството да върви като по часовник — лампионите блестяха, по книгите в библиотеката нямаше нито прашинка. Габриел остана с усещането, че в хотелите, които бе обиколила заедно с Дмитрий, я посрещаха по-сърдечно, отколкото в собствения ѝ дом. Причината със сигурност не беше нито в гостите, нито в новия мъж до нея. Тя се почувства зле от самата атмосфера на къщата. Като се замислеше, разбираше, че така е било от самото начало: тя беше търсила между тези стени Бой, но не го бе намерила.
Влезе в банята и се огледа в огледалото. В очите ѝ светеше тъга. Глупаво беше, че не успява да преодолее загубата. Прекалено много плачеше за миналото. В момента се отваряха толкова много възможности за бъдещето. Чакаше я много работа. Най-сетне бе намерила своя парфюм, но не беше достатъчно да разполага с композицията от аромати, трябваше умело да я представи пред публиката. Имаше прекрасен спътник, който обогатяваше живота ѝ, приятелите ѝ се радваха на завръщането ѝ, преди всички, естествено, Мися. Не беше сама. Защо се чувстваше толкова нещастна?
Взе решение, ала когато понечи да го изпълни, цялата се разтрепери и едва успя да се успокои.
Възприе като кощунство намерението си да махне личните вещи на Бой от поставката над умивалника. Тук си бе създала един вид светилище. Върху поставката бяха наредени дреболии, които бе оставил в „Ла Миланез“: бръснач, четка за коса, флакон с любимата му тоалетна вода, парче сапун „Ярдли“ и гребен. Готови да го посрещнат, ако един ден се върне. Бе запазила дори стар пътнически несесер. Типични тоалетни принадлежности на мъж, заминал само за кратко, не завинаги. Струваше ѝ се жестоко да ги изхвърли и да отвори място за вещите на друг. Това означаваше да изличи спомена за Бой от живота си. Честно си призна, че заключението е глупаво, но беше привързана към тези дреболии, докато скъпоценностите в ковчежето ѝ и в салона до голяма степен ѝ бяха безразлични.