В пристъп на дълбоко отчаяние Габриел вдигна ръка да изхвърли вещите на Бой от живота си. Веднъж завинаги. Ще ги помете. Ще ги смачка на пода.
Спря насред движението.
Все още с вдигната ръка, се погледна в огледалото и видя жена, обзета от яростта на разрушението. Добре, ще унищожи тези дреболии, но дали с тях ще заличи поне един-единствен болезнен спомен?
С всеки предмет, останал ѝ от любимия мъж, беше свързана история, общо преживяване. Дори да унищожи вещите му, няма да заличи тези моменти от съзнанието си. По-добре да се държи за тях, да ѝ служат за опора. По някакъв свой начин те го поддържаха жив в съзнанието ѝ. Ако ги изгуби, ще тъгува още по-силно.
Предпазливо посегна към кожения несесер. Инстинктивно го притисна към гърдите си, после го върна на мястото му. Помнеше несесера от многото пътувания. Странно защо последния път не го е взел със себе си. Може да го е заменил с нов, но тя не знаеше.
През открехнатата врата Габриел следеше как Артър Кейпъл си събира багажа. Беше добила навика да вижда и чува всичко, което става в имението на Балсан. Струваше ѝ се полезно да знае възможно повече за гостите на любовника си. Не че беше особено любопитна, но се интересуваше от стила на дамите и от вкуса на господата от доброто общество. Жадно поглъщаше всичко, което научаваше от високопоставените, и се възползваше от наученото. Значи, красивият англичанин със зелени очи, бистри и дълбоки като планинско езеро, възнамеряваше да си замине? Стана ѝ мъчно.
Внимателно отвори вратата с крак. Потърси с поглед някакъв прислужник и учудено установи, че джентълменът сам нарежда багажа в пътната чанта. С несесер в ръка, той се обърна изненадан към натрапницата.
— Напускате ли ни? — попита Габриел, макар да съзнаваше колко излишен е въпросът. Ядоса се, че не ѝ хрумна по-интелигентно начало на разговора.
— Да. — Той задържа погледа ѝ. — За съжаление.
— Кога тръгвате?
— Ще взема ранния влак за Париж.
— Тогава и аз отивам да си събера багажа.
Без повече коментари тя се обърна да си върви. Бой не каза нищо. На следващата сутрин се срещнаха на гарата.
Габриел отвори ключалката на куфара и веднага усети незабравимия лимонов аромат на парфюма му: Mouchoir de Monsieur. Когато Бой се присъедини към приятелския кръг на Етиен, парфюмът на Герлен се радваше на голяма популярност сред младите светски лъвове. В шишенцето с форма на охлюв, поставено върху червено кадифе редом с още десетина стъклени и сребърни флакончета с различна форма и големина, бе останало малко количество парфюм. Там бяха и четката за коса, и самобръсначката, и няколко ножчета. Единствено предвиденото за съхраняване на часовника отделение беше празно. Липсата на тази лична вещ ѝ причини болка. Ала не се учуди, защото предполагаше, че часовникът е бил на ръката на Бой в мига, когато стрелките на живота му са спрели да се движат. За да отклони вниманието си от болката, тя започна да изважда едно след друго флакончетата от поставките им. Разглеждаше ги и ги оставяше обратно.
Внезапно спря стъписана.
Извади от кутията аптекарско шишенце от бяло стъкло с тясно гърло, затворено с кръгла тапа. Нямаше понятие за какво е служил този съд — не съдържаше нищо, никакъв аромат. Искаше ѝ се да си спомни за какви течности го е използвал — може би за лекарство, за тинктура или просто за вода за коса. Формата ѝ хареса: отличаваше се с простота, а съчетанието от четириъгълно дъно и кръгла запушалка въздействаше елегантно и изглеждаше необикновено. Ненатрапчив, красив флакон, сякаш създаден специално за най-доброто съдържание.
Внимавайки да не изпусне находката си, тя постави шишенцето върху етажерката пред огледалото. Затвори несесера и го върна на предишното му място. Ще помоли Жозеф да набави нова етажерка или масичка за тоалетните принадлежности на Дмитрий. Банята беше достатъчно голяма. Имаше място за новия мъж в живота ѝ. Вещите на Бой щяха да останат непокътнати.