Мари Софи Годебская, разведена Натансон, разведена Едуардс, беше на 47 години, но си оставаше непроменено красива жена, зашеметяващо елегантна. Музикалното възпитание в дома на баба ѝ край Брюксел и преместването на младото момиче в Париж, при бащата поляк, както и ранният контакт с най-значителните творци от така наречената „Бел епок“, бяха оформили вкуса на дамата. Усетът ѝ към красотата, съчетан с висока интелигентност, бяха превърнали Мися (така я наричаха) в изключително явление. Чрез богатството на втория си съпруг и връзката си с известния испански художник Хосе Серт тя се бе издигнала от муза до кралица на парижкото общество и бе станала известен меценат. Но не това, а дружелюбието и стремежът към свобода я бяха направили най-близката приятелка на Габриел Коко Шанел само две години след първата им среща.
През този мрачен зимен следобед тя бе поръчала на шофьора си да я закара в Сен Кукуфа. Отиваше не толкова да изкаже съболезнования, колкото да изпълни спасителна мисия. Бе чула какво ли не за душевното състояние на тъгуващата и се уплаши. Коко, естествено, се нуждаеше от време, за да си устрои живота без Бой. Това обаче не означаваше да се превърне в сянка на самата себе си.
Явно състоянието ѝ бе много тревожно, щом Жозеф беше повикал Мися на помощ. Ако Коко организираше черни литургии или призоваваше духове, Мися нямаше да се развълнува толкова, ала Жозеф намекна, че мадмоазел започва да губи разсъдъка си. Колко ли е бил отчаян, за да се изрази така… Единствен Етиен Балсан знаеше за състоянието на Коко. След завръщането ѝ от Лазурния бряг никой не я беше виждал, през коледната ваканция модният ѝ салон бе останал затворен.
Тласкана от тревогите си, Мися пожела лично да се убеди какво е положението в „Ла Миланез“. Докато автомобилът се изкачваше по входната алея, тя се помоли да не идва твърде късно. За каквото и да е. Най-важното беше да опази Коко от самата нея.
Жозеф ѝ отвори вратата.
— Добре, че дойдохте, мадам — промълви облекчено той. Произнесените с мъка думи се чуха съвсем ясно въпреки засилващия се лай и виене зад него.
Жозеф кимна извинително на Мися и повиши тон, за да усмири кучетата:
— Couche! A place! Чиба! На място!
Двете овчарки веднага утихнаха и се върнаха към постелките си в задната част на вилата. Двата малки териера, подарък от Бой на стопанката, продължиха да джафкат и се спуснаха към влизащата посетителка.
— Как е мадмоазел Шанел? — попита Мися, свела поглед към кученцата.
Жозеф ѝ помогна да съблече коженото палто.
— Мадмоазел ми изглежда напълно обезумяла. При завръщането си от Южна Франция нареди да боядисаме стените на спалнята ѝ в черно. Само си представете, мадам! Черно. Катраненочерно! — Прислужникът поклати глава. — Живееше в стаята си като в гробница. Заключи се и отказваше да приеме храна. Беше ужасно.
— Живееше? — Използваното от Жозеф минало време накара Мися да забрави дори притесненията за копринените чорапи, подложени на нападения от лапите на териерите. — Какво се случи с мадмоазел?
— Преди малко слезе и ми нареди да повикам бояджия. Трябвало да боядиса спалнята ѝ в розово-червено. Нямало да влиза там, докато не е напълно готова. Питам се обаче дали яркорозовото е по-добър избор при душевното състояние на мадмоазел…
— Къде е тя? — прекъсна размишленията му Мися.
— В салона, мадам. — Жозеф се наведе и вдигна двата дребни, ритащи териера. — Моля да ме последвате.
Мися хвърли бегъл поглед към финия си крак, подал се изпод дългата до глезените пола. Малка дупка в копринения чорап с дълга бримка. Неприятно произшествие, но маловажно, естествено, предвид тъгата и болката зад вратата на салона, която Жозеф внимателно бе отворил.
Само след секунди Мися се почувства като в хладилна изба. Въпреки че в камината пламтеше току-що накладен огън — Жозеф и съпругата му Мария се грижеха всеотдайно за Коко, атмосферата в салона я разтрепери.
Коко седеше — не, беше се свила — в едно кресло и се взираше пред себе си. Не виждаше. Не живееше. При влизането на Мися ресниците ѝ трепнаха, но не вдигна поглед. Очите ѝ изглеждаха мътни. Лицето ѝ беше бяло като копринената пижама, която носеше въпреки късния час. Открай време си беше слаба, но сега се стори на Мися направо мършава. Изтъняла. Навярно не бе хапвала нищо от дни.
— О, скъпа, неутешима съм. — Мися се наведе, опря буза в бузата на Коко и целуна въздуха. — Ужасно съжалявам — прибави тя, изправи се и потърси място за сядане. Накрая избра дивана. Постави крака си в скъсания чорап така, че да не се вижда дупката.