Най-сетне пред нея спря кола.
— Накъде, майчице? — попита шофьорът със силен славянски акцент.
Обръщението я ужаси. Май наистина трябваше да се погрижи за външността си, вместо да се занимава с политика. Каза му къде отива, влагайки в гласа си императорска надменност:
— Откарайте ме в хотел „Риц“ на площад „Вандом“.
— Боже мой! — Шофьорът се обърна стреснат към нея и се прекръсти по православному. — Ваше Царско Височество, за мен е чест да ви возя.
— Много благодаря — отвърна автоматично Мария, после предпазливо се осведоми: — Познаваме ли се?
Всъщност въпросът беше излишен. Щом руснакът я бе познал в огледалото за обратно виждане въпреки простите ѝ дрехи, значи в миналото поне веднъж са се срещали лице в лице. Снимките, които се появяваха по вестниците, винаги я показваха в блестящи тоалети.
— О, да! Бях поканен на бал в Александровския дворец в Царско село и ми оказахте честта да танцувате с мен. А през петнайсета година се срещнахме отново в лазарета в Псков. Дължа ви живота си.
Мария погледна в дружелюбното, набраздено от бръчки лице на мъжа. Не си го спомняше и се засрами. Кимна, за да не го разочарова.
Той прозря лъжата ѝ и се представи:
— Казвам се княз Павел Николаевич Соляшин. Е, сигурно не ми личи какъв съм бил.
„И на мен не ми личи, че съм велика княгиня“ — помисли си тя. В ума ѝ се задвижи някакво колелце и пред духовния ѝ взор изникна образът на сияещ млад герой. „Тъжно е колко го е променила емиграцията“ — помисли си тя. Неволно го сравни с брат си, който бе успял да запази красотата си.
— Помня ви, княже — рече меко тя. — Тръгвайте, моля ви, защото имам уговорена среща.
Автомобилът потегли и Мария неволно се запита колко бакшиш да даде на човек от нейното съсловие. От някогашното ѝ съсловие.
Седемнадесета глава
Първа дойде да я посети, естествено, Мися. Щом се заговори, че Коко Шанел се е върнала в Париж, приятелката ѝ се яви в ателието, както обикновено, без да се обади предварително. Не изкоментира с нито една дума намесата си в личния ѝ живот. Държеше се, сякаш не е пращала телеграма на Стравински. Габриел не подхвана темата. Предпочиташе да забрави. Мися и без това щеше да отрича категорично участието си в интригата — в това нямаше съмнение. Излишно беше да говорят. Прегърна я сърдечно, сякаш всичко беше наред.
— Искам да знам всичко — обяви Мися и с елегантен, небрежен жест метна палтото си върху едно кресло. — Държа да ми разкажеш в подробности как мина пътуването ти с твоя велик княз.
— Заповядай, седни — покани я с усмивка Габриел, но Мися бе изпреварила поканата ѝ.
— Как се чувства Дмитрий Павлович?
Габриел се настани на дивана до приятелката си и запали цигара.
— Надявам се да е добре — отговори тя, изпускайки при всяка дума облаче дим. — Замина за Берлин, за да се срещне с високопоставени бивши военни. Нямам понятие защо всички руски генерали са потърсили убежище в Германия. В момента там се обсъжда евентуалният нов ред в Русия.
— Това означава ли, че той ще предяви претенции към руския трон? — попита задъхана Мися.
— Да, разбира се.
Мися изръкопляска.
— Мили боже, само като си представя как наскоро двете с теб избирахме за него колекция копринени вратовръзки в „Ерме“! Вратовръзки за царя — какво оригинално заглавие за мемоарите ми!
— Ама че идеи имаш, Мися! — засмя се Габриел и отново прости на приятелката си за кашата, която бе забъркала. — Липсваше ми.
— Шест седмици ваканция. Ти си полудяла. Нима не ти доскуча до смърт?
— Не, ни най-малко. — Габриел се усмихна на себе си. Припомни си преживяното и повтори: — Ни най-малко. Беше много приятно да пътувам с Дмитрий. Разбираме се добре. По някакъв начин се допълваме. Той е чудесен приятел.
— Нищо повече? — разочарова се Мися. — А аз тъкмо смятах да те попитам какво да облека на коронацията. Тя ще е и твоя коронация, нали? Направи ли ти вече предложение?
— Престани с тези глупости!
— Явно не ти е предложил брак — констатира Мися. — А би трябвало да го направи. Зимният дворец не е виждал жена като теб, Коко. Ще бъде страхотно.
Дмитрий замина за Берлин толкова бързо, че Габриел нямаше време да помисли какви ще са последствията от срещите му там. Ами ако наистина го изберат за наследник на нещастния цар Николай II? От време на време тя наистина си представяше как става негова съпруга, но тези мечти бяха родени от романтиката в Южна Франция. В Париж, където най-важното беше работата ѝ, нещата си дойдоха на мястото. Вече не очакваше нищо от Дмитрий, най-малкото предложение за брак.