— Франсоа Коти каза, че парфюмът не само се мирише, а и се гледа. Той е майстор в занаята и мой ментор.
— О, да, той е Наполеон на козметичната индустрия! Коти ли ще произведе парфюма?
— Не. Няма да стане, дори и да го исках. Моят парфюмерист Ернест Бо е работил в Москва за „Рале“, а в момента е технически директор във фирмата на Шири. Честно казано, смятам, че малкото предприятие ще отговори по-добре на изискванията ми. Нали не искам масово производство на „Шанел №5“. Не си струва да ангажирам голяма фабрика като на Коти.
— Мъдро решение — кимна Мися. — След време скъпият ни Франсоа със сигурност ще ти отнеме правото на глас. Той е деспот, другояче не мога да го окачествя. Диктатор, но мил и умен, трябва да му призная. Съобразявай се със съветите му.
— Това правя.
Мися наклони глава.
— А опаковката? Този красив флакон се нуждае от кутийка с надпис.
— Още не ми е хрумнала идея. Във всеки случай няма да има рисунка на девица с дестилационни колби в ръце.
— Ще се наложи да побързаш с проекта. Производството на опаковката ще продължи колкото и работата на стъкларите.
— Така е — въздъхна Габриел, прибра шишенцето в кутията и грижливо затвори капака.
Щом ръцете ѝ останаха свободни, веднага посегна към цигарите. Предложи на Мися, но приятелката ѝ поклати глава и продължи да мирише китката си. Габриел си запали цигара и призна:
— За съжаление не ми хрумва нищо. Колкото повече си блъскам главата, толкова повече се опразва.
— Хм… — промърмори Мися, затвори очи и вдъхна аромата. — От какви цветове е съставен парфюмът „Шанел“… пардон, „Шанел №5“?
— Жасмин… — подхвана Габриел, но Мися веднага я прекъсна:
— Страхотно! Любимият ми цвят! Бели цветя — това означава бял картон. Най-добре с черен надпис.
— Бяло, черно… Да. Това са моите цветове.
— Точно така. Комбинацията отговаря точно на твоя стил. Нали боядиса къщата си бяла, а кепенците на прозорците — черни!
— Черно върху бяло — повтори замислено Габриел. — Изкушава ли това съчетание? Франсоа Коти често ми е казвал, че парфюмът трябва да изкушава…
— Със сигурност изкушава — увери я Мися.
— Той имаше предвид и опаковката, скъпа — уточни Габриел, смръщила чело. — Черно и бяло. Не съм съвсем сигурна, но… Да, може и да стане. Само кутийката да не е като за лекарство. Ако я изработят от висококачествен материал и сложат елегантна емблема, ще стане съвършено. — Тя се усмихна на Мися през облака цигарен дим. — Ние признаваме единствено съвършенството. Още една сентенция на скъпия ни приятел.
— „Шанел №5“, Коко Шанел, „Шанел №5“… — мърмореше си Мися. Внезапно вдигна глава. — Пазиш ли документите на Катерина Медичи?
— Естествено. Това не е книга, която заемаш и забравяш.
— Непременно я прегледай. Май някъде видях монограма на кралицата. Не помня точно, но гербът ѝ беше върху някакъв документ. Ако не го откриеш, ще идем в Лувъра. А може и да посетим замъците по Лоара, където е живяла. Трябва да го намерим!
— Стига, Мися! — Приятелката ѝ беше склонна към такива изблици. — Не разбирам какво целиш. Обясни ми, моля, преди да сме тръгнали на пътешествие.
— Говоря ти за монограма на Катерина Медичи. Представлява двойно „С“, красиво преплетени букви. Това е първата буква на твоите две имена!
Габриел изненадано вдигна вежди.
— Сигурна ли си?
— Тук ли пазиш ценната книга, или в Гарш?
Габриел посочи шкафа.
— Веднага ще проверя. — Мися се засмя съзаклятнически. — Ако намерим твоята емблема, значи си е струвало да платиш шест хиляди франка за едни пожълтели хартийки.
Осемнадесета глава
В Париж ухаеше на пролет, кестените цъфтяха, а лебедите си устройваха състезания по плуване с корабчетата по Сена, но Габриел почти не вдигаше глава от бюрото си. Рядко ходеше в „Бел Респиро“ и пропусна цъфтежа на люляка. Едва забеляза и тържествата по случай стогодишнината от смъртта на Наполеон.
Първо трябваше да обработи и подреди поръчките за сегашната си колекция, показана на пети май на улица „Камбон“. Клиентки се редяха на опашка, доставчици носеха платове, куриери ги отнасяха заедно с кройките при десетки шивачки в околностите на Париж. В ателието цареше трескава суетня. Всяка жена се стремеше да е добре облечена за лятото и да блести на последните театрални премиери за сезона.
Габриел размишляваше какво ли ще бъде, когато всички тези жени се напарфюмират с „Шанел №5“ и над града надвисне облак от жасмин, рози и иланг-иланг. Най-сетне приключи с проектите и започна преговори със собственици на фабрики за картон и с печатници. От време на време изпращаше до управата на Шири нервни телеграми с въпрос как върви производството. Ежедневието ѝ приличаше на съсипващ механизъм с вечно повтарящи се действия и понякога се питаше дали не е било по-добре да предаде производството на парфюма в ръцете на Франсоа Коти, вместо да свърши почти всичко сама.