Въодушевлението му от перспективата да прекарат заедно почивката си на Лазурния бряг отстъпи място на силно стъписване.
— Какво ще правиш в Аркашон? Там няма нищо, освен купчини пресни стриди, а казиното изобщо не може да се мери с Монте Карло.
— Навярно търся точно това. — Габриел му се усмихна окуражително. — Не се безпокой, нищо няма да ми попречи да прочета новото ти произведение.
— Много се надявам, защото смятам да те помоля да изработиш костюмите.
— О!
Габриел се нуждаеше от време, за да се отърси от изненадата. Опита се да не показва колко е развълнувана. Първо пробва със сдържаност.
— Откъде ти хрумна, че имам време за театрални финтифлюшки? В момента изнасям на пазара нов парфюм и подготвям нова колекция. Дните направо летят, не знам дали ще се справя.
— Не говори, Коко — помоли Кокто и нежно я целуна по бузата. — Прочетох в очите ти колко силно го желаеш. Освен това не знам по-добър моделиер от теб за моята сценична адаптация.
Габриел преглътна. Приятелят ѝ беше разбрал какво става в сърцето ѝ.
— Впрочем Пикасо ще направи декорите. Вече даде съгласието си. Ако не се изпозастреляте един друг, ще се получи продуктивно сътрудничество. Убеден съм.
— Ако не се изпозастреляме… — повтори скептично Габриел.
Изведнъж отрезвя. Представи си проблемни взаимоотношения. Не очакваше участието ѝ в театъра да започне по такъв начин. Изпитваше голям респект пред изкуството на Пикасо, намираше го за привлекателен мъж, но бе успяла да опази критичния си ум и си позволяваше да общува с него, както тя намери за добре. И най-вече Стравински я бе научил колко е важно да се опълчи срещу гения. Опасяваше се, че Пабло Пикасо ще реагира също толкова опърничаво като Игор.
— Двамата ще се допълвате — увери я Кокто.
— Трябва да помисля — промърмори Габриел.
— През следващите дни ще ти изпратя ръкописа на улица „Камбон“. — Кокто плесна с ръце. — Вече казах всичко. Време е да празнуваме. Ела, ще минем оттук, тази врата към фоайето навярно още не е заключена.
Габриел го последва мълчаливо. Мислите ѝ все още бяха при Пикасо.
„Обичам картините му — каза си тя — защо да не обичам и човека?“ Вече бяха добри познати. Може би съвместната работа щеше да ги направи приятели.
Двадесета глава
Бялата вила с необичайното име „Ама Тикия“ се намираше в залива на Аркашон, само на стотина метра от просторния пясъчен плаж Муйо. При отлив пред почиващите се разкриваше чудна гледка към морето. Под дневната светлина то блестеше като втечнено злато, а привечер във вълните се отразяваше кървавочервен залез. По време на прилив високите вълни се удряха в градинския зид и често го надхвърляха. Покрай брега минаваха малки лодки. Срещу няколко сантима рибарите возеха пътници, пожелали да влязат навътре в морето.
Всяка сутрин Габриел и Дмитрий отиваха с лодка до любимото си място край пясъчните плитчини и се връщаха едва към обед. През това време двамата служители на Габриел и верният ординарец на княза се занимаваха с домакинството и приготвяха обяд. След дълъг следобеден сън двамата пиеха коктейли в сянката на терасата. Габриел четеше, проучваше пиесата на Кокто, рисуваше. Редовно излизаха на разходка с кучетата ѝ. Разделяха се само когато Дмитрий пожелаеше да играе голф. Вечер почти не излизаха. Само понякога отиваха на ресторант в Муйо или с колата до казиното в Аркашон. Въпреки че и двамата обичаха да играят, не го правеха често. И никога не срещаха приятели или познати.