Габриел се учудваше колко бързо минава времето. Когато нае къщата, прояви предпазливост и не каза колко време възнамеряват да останат. Не си представяше как отново ще избяга за седмици от ежедневието на Париж. Знаеше колко ще ѝ липсват ателието и приятелите. Да, копнееше за дълги разговори с Дмитрий, но съжителството в малка къща щеше да подложи връзката им на тежко изпитание. Дали щеше да им доскучае? А може би щяха да си омръзнат един на друг? Страхът ѝ изчезна бързо като слънчевата светлина след краткия залез на юга. Всеки бе достатъчен за другия, а това беше повече, отколкото Габриел беше очаквала или се бе надявала. Дните минаваха и накрая тя плати наема за два месеца. Никога не беше отсъствала толкова дълго.
На рождения ѝ ден почивката наближаваше края си. Не само календарът, времето също напомняше за идването на есента. На 19 август горещата вълна отлетя. Последва относително хладна нощ, небето стана ясно, почти прозрачно в светлата, ярка синева. Оставаха им само две седмици. Последния ден на август трябваше да се върне в Париж, подобно на всички ученици и държавни служители.
При мисълта за товара на ежедневието, съчетан с радостното очакване от представянето на парфюма ѝ, Габриел се усмихна. Въпреки това сбогуването се оказа трудно. Огледа скромната, боядисана в бяло спалня и се замисли за всичко онова, което ѝ предстоеше да свърши в Париж. Съвсем сериозно, а не с половин сърце, както досега, се налагаше да потърси купувач на „Бел Респиро“ и да си хареса апартамент в града. Там щеше да си устрои убежище като тази стая — светло и проветриво.
Мися ѝ намери жилище близо до нейното на улица „Фобур Сен Оноре“ — отдаваха го под наем, ала Габриел не пожела да го разгледа преди заминаването за морето. Не искаше да прибързва. Или може би все пак? След като Стравински се изнесоха, тя не възнамеряваше да запази къщата в Гарш. Никога не я беше чувствала като свой дом, а без децата и музиката бе твърде тихо. Ако Бой беше останал жив и двамата можеха да живеят там заедно, сигурно щеше да е друго. При сегашното положение обаче тази къща представляваше само малка част от голямата мозайка на живота ѝ. „Странно — каза си тя — защо мисля за всичко това точно днес, на рождения ми ден. По-точно, на трийсет и осмия ми рожден ден. Не кова планове за бъдещето — добави с усмивка — само преценявам настоящето. Такава преценка навярно е по-подходяща за това утро, отколкото за всеки друг ден.“
Лежеше гола под тънката завивка и се протягаше. Усещаше лека болка в слепоочията. Вероятно заради шампанското: бяха пили доста, и то след полунощ. Дмитрий занесе бутилки и чаши на плажа. Седнаха в пясъка, за да отпразнуват поредната година от живота ѝ. Само двамата. Вълните се разбиваха о брега, въжетата на платноходките, вързани близо до брега, скърцаха, луната светеше от небето, по пясъка пълзяха раци. Никакви бенгалски огън и музика, никакви приятели. Само двама души, които имаха да си кажат повече, отколкото можеха да си представят. Беше прекрасно… но прекалиха с алкохола.
Соленият въздух на Атлантика и тръпчивият аромат на пиниите отвън влизаха в стаята и издуваха завесите. Габриел долови миризма на кафе. Мари приготвяше закуската.
Мисълта за гореща мока я събуди. Отметна завивката и се надигна. Преметна крака през ръба на леглото и духовете на нощта забарабаниха по челото ѝ с такава сила, че тя падна обратно върху възглавниците.
Някой почука на вратата и шумът се пренесе в главата ѝ.
— Влез!
Гласът ѝ прозвуча без обичайната твърдост, по-скоро наподобяваше скимтене на ранено животинче. Побърза да се завие до брадичката.
Вратата се отвори с трясък. Габриел видя първо количка за чай с ленена покривка, богато наредена с порцелан и сребро за двама. Иззад огромен букет червени рози във ваза се подаде Дмитрий. Бе дошъл лично да ѝ поднесе закуската в леглото. Царевичът в ролята на келнер. Само по себе си беше необикновено, но още по-учудващ се оказа изборът му на облекло: носеше бял халат, отдолу май нямаше нищо. Банските му чехли шляпаха смешно по пода, докато се приближаваше с тържествена физиономия.
Габриел се смая, ала не успя да потисне кискането си.
— Какво правиш?
— Поздравявам те за рождения ден, скъпа.
Дмитрий избута доста несръчно количката до леглото. Наведе се и се опита да сглоби масичката.
— Защо прислугата се справя толкова добре, а хората от нашата черга не успяват? — запита се недоволно.
В крайна сметка нагласи масичката и се изправи. Отиде при нея, наведе се и я целуна.