— Е? — усмихна му се абатесата.
— Права сте. Наистина има една жена. Вие сте умна жена, щом разбрахте толкова много за мен, без да съм ви казвал нищо.
— Разбрах го от дамите тук, естествено. Но има и още едно нещо — приближи се до преградната стена и откри малкия символ върху фреската — толкова дребен, че би се побрал в една длан. Беше парче велен, което си вземаше сбогом с любима. Беше сърце с кралската лилия в него. — Също както и дамата — изтъкна Бианка — и този символ е навсякъде. Ето го върху шала на света Катерина. Върху корсажа на света Урсула. И най-често върху мантията на Мария Магдалина, докато наблюдава смъртта на своя любим и господар и когато той протяга към нея ръка чак от гроба. — В Залата на монахините абатесата посочи към кървавочервената мантия, покрита със сърца, изпълнени с листа, виещи се над покрусената, самотна жена, която Христос е обичал повече от всички останали. — Когато видях това тук, разбрах, че сте завинаги пленник на тази жена — заяви Бианка с усмивка — както и когато осъзнах, че вие рисувате отново и отново вашия красив тъмничар — с тези думи абатесата приседна отново до него и пак попита: — Коя е тази жена с червената коса и бялата кожа и очи, овални като бадеми? Коя е тази, която се движи толкова грациозно, която накланя главата си като светица и има осанката на кралица? Трябва да я голяма красавица!
— Точно такава е — отговори Бернардино, признавайки поражението си. — Но изобщо не е светица. Казва се Симонета ди Сароно. Човек е. Просто жена като всички останали жени. И сега аз съм тук заради нейния грях и моя. Но сега вече знам, че не мога да живея без нея, а и вчерашните събития ми подсказаха, че в крайна сметка нашият грях не е чак толкова голям.
— Не искате ли да ми разкажете? — подкани го сестра Бианка така, както би подканила пакостливо дете.
— Просто се влюбихме един в друг твърде скоро след смъртта на съпруга й и на неподходящото място. Тя беше мой модел за Дева Мария, докато работех в Сароно, и веднъж просто се прегърнахме в църквата. Видяха ни и ни разобличиха. Целият град ни осъди. А тя е богобоязлива и затова ме отпрати далече. Напуснах града по-скоро заради нея, отколкото заради себе си, но сега вече осъзнах, че не мога да стоя повече далече от нея. Без нея животът ми не е живот. За мен тя е всичко на този свят.
Сестра Бианка вдигна отново очи към фреските и поклати глава.
— Мисля, че ще продължавате да я рисувате до края на живота си.
Бернардино сви рамене, като че ли нямаше нищо по-лесно на този свят от това да се откаже от дарбата си.
— Аз пък мисля, че оставих достатъчно творби на историята. Най-доброто от мен е тук. Учителят ми се оказа напълно прав.
— Учителят ви?
— Маестро Леонардо. Той каза, че ще се науча да рисувам едва когато се науча да чувствам. Онова, което нарисувах в бялата църква на Сароно, беше просто занаятчийство. Украсявах белите стени там така, сякаш полагах глазура на торта. Тук обаче влязох в черна килия и я превърнах в кутия за бижута. Знам, че никога повече няма да мога да постигна нещо по-добро и че историята ще ме съди именно по това място.
Обгърна с широк жест на ръката си цялата стена и множеството параклиси, вече населени с безброй фигури. Едва сега си даваше сметка, че фреските не притежават онази класическа безстрастност, която имаха фигурите му в Сароно, а още по-малко — безсмислените метафори на предишната му работа. Те вече не бяха изискани, аристократични и царствени. Бяха си съвсем истински и живи, изрисувани с ярък натурализъм — мъгливите светлосенки, за които някога бе подигравал толкова много Леонардо, сега извеждаха на преден план реалността и живота. Тук Бернардино вече не беше ограничен от формите и умереността. Страстите му го бяха освободили, четката му се бе превърнала в плът.
Осъзнаваше също така, че четката му бе вървяла заедно с нарастващата му вяра — тук светлината на набожността се излъчваше от самите фигури, а не идваше някъде отвън. Бернардино имаше чувството, че се обръща към начетен кръг от свети личности, които са се събрали, за да го изслушат. Отдавна мъртвите и все още живите вървяха ръка за ръка — Алесандро Бентиволио, бащата на сестра Бианка, беше приклекнал в разкошната си мантия от бяло и сиво, черно и златно, а зад него стоеше свети Стефан със скалата, която го бе убила, разпръсната на парчета в краката му. Мъртвата майка на абатесата — Иполита, бе приклекнала над света Агата и света Лучия, и трите носещи лицето и формите на Симонета ди Сароно. По-нататък пък бяха Бианка и брат й Анселмо, изобразени като света Схоластика и нейния близнак свети Бенедикт, усмихващи се блажено от пиластрите. В блестящите цветове на одеждите, в безценните пигменти от лапис лазули, зеленика и малахит миналото и настоящето се събираха и свеждаха очи от арките и пазвите на сводовете, от окулите и люнетите. Багрите и драперията на тъканите бяха забележителни, перспективата на фигурите — толкова добра, че те сякаш се привеждаха, за да залеят с милостта си целия свят. От илюзията Бернардино бе създал реалност — измислените мрамори и ниши, които бе изрисувал, изглеждаха така реални, сякаш току-що бяха издялани от зидар, наситени със светлосенки и форми, които не са техни. Да, той си даваше сметка, че това е неговият шедьовър.