— Но вече не копнея за възхита и одобрение — изрече той почти на себе си, като че ли отговаряше на въпрос, който не е бил зададен. — Искам единствено нея и щом трябва да живеем в грях, тогава така да бъде — стига да ме приеме, разбира се. Но и да не ме приеме, ще остана да живея на стълбите й и ще ходя след нея навсякъде като вярно кученце.
Абатесата се замисли, а след това заговори:
— Скъпи ми Бернардино, не ви ли е хрумвало някога, че този завършек на нещата не е необходим? Та вие вече станахте приятел на Бога, така да се каже. И той наистина ви обича въпреки грешките ви, както обича всички свои деца. Не е ли възможно да продължите по неговия път?
— Какво искате да кажете?
— Имам предвид брак. Това е едно от тайнствата, при това едно от най-обичаните от Бога!
— Брак ли? — Бернардино изрече думата така, сякаш я казваше за първи път.
— Но, разбира се! — дари го с прочутата си полуусмивка абатесата. — Не сте ли мислили за това досега?
— Никога. Но… как може да стане това?
Сестра Бианка се засмя от сърце и отбеляза:
— Вярно е, че не знам много за света, но доколкото ми е известно, обикновено мъжът предлага на жената и после я изчаква да каже „да“ — и го сръга закачливо в ребрата.
— Ама…
— Тук сте вече близо две години. Кога е починал съпругът й?
— Година преди да дойда тук. Убит при битката край Павия.
— Значи бедната душа я няма вече три години, вечна му памет! И тя е имала предостатъчно време, за да скърби. Вярно е, че дължим почит на мъртвите, но пък младите трябва да живеят живота си, а не да го прахосват в траур. Църквата и каноническите закони позволяват на една вдовица да се омъжи повторно след известно време, а както разбирам, за нея това време е отдавна минало. Следователно тя трябва да стане ваша, стига да ви приеме.
Сърцето на Бернардино затуптя, очите му пламнаха. Брак! Никога не си бе представял, че двамата със Симонета могат да бъдат заедно законно в очите на Бога. Но ако скрупулите й позволят и ако прецени, че той е достатъчно наказан, значи е възможно. Очевидно е, че за Църквата и закона вече не съществуват пречки за това — единствено за хорското мнение, но в крайна сметка всеки скандал има край.
— Ама аз не знам нищо за нея, откакто напуснах Сароно! Живеех с чувството, че тя е завинаги изгубена за мен. Не знам дори дали още живее в Сароно. Нито дали не е срещнала друг.
— Някое от изброените неща изглежда ли ви вероятно? Смятате ли, че е била привързана към своя дом?
— Много. Всъщност тя дойде да работи при мен, за да съхрани дома си в памет на починалия си съпруг.
Абатесата кимна в знак на одобрение, след което попита:
— А непостоянна ли ви се стори? Заприлича ли ви на жена, която лесно скача от връзка на връзка?
— В никакъв случай! Сигурен съм, че ме обичаше страстно, но пък точно затова се чувстваше много грешна, защото страдаше от чувството си за дълг към първата си любов!
— В такъв случай вървете и я потърсете! Защо да не го направите? Най-малкото, което можете да сторите, е да опитате! — заяви абатесата и преди Бернардино да успее да протестира, тя се изправи. — Необходимо е само още едно нещо. И то може да стане тази вечер, по време на вечерната ни служба.
Когато камбаните за вечерня зазвъняха през последната нощ от престоя на Бернардино в манастира „Сан Маурицио“, той застана гологлав отпред пред олтара. Носеше бяла риза и в ръка държеше голяма свещ. Всички сестри бяха дошли в Залата на вярващите, удостоявайки го с приятелството си, което бе разцъфтяло през последните две години на неговата работа при тях. Лично познаваше само няколко, но знаеше, че всички са му приятели. А сред тях най-вече една — онази, която сега стоеше пред него и която той бе започнал да обича като родна сестра. Тя изля от светената вода върху главата му и той изтръпна от чистотата и хладината й. Докато отпиваше от бокала на първото си причастие и се вглеждаше в червените му дълбини, той вдигна очи към панела, който бе нарисувал над олтара. Там лежеше Исус и кръвта му шуртеше в чашата на Граала — същата тази кръв, която Бернардино сега отпиваше. Стори му се невероятно, че въпреки цялото познание, което бе натрупал напоследък за живота на светците, нито веднъж не се бе замислял за страданията на самотния, страдащ Христос.