И докато слушаше как добрият старец напява урока, който булката и младоженецът бяха избрали по свои специални причини, и докато наблюдаваше двете си скъпи деца как са приковали един в друг очи и ръце, бабата усети, че думите носят нов смисъл.
Блажен е онзи, който се страхува от Бога и който върви по неговите пътища.
Защото ще се храниш от труда на ръцете си, ще бъдеш щастлив и ще живееш добре.
Жена ти ще бъде като плодоносна лоза, децата ти ще бъдат като маслинови клонки около масата ти.
Вижте, блажен е онзи, който се страхува от Бога.
Нека Господ благослови онези извън Цион и нека виждате доброто на Йерусалим през всичките дни на живота си.
Нека видите децата на своите деца! Мир над Израил!
Думите сякаш бяха написани точно за тях и за семейството, в което се бяха превърнали, за семейството, което един ден щяха да имат. По време на молитвите бабата запуши ушите си за думите и благодари на Бога по свой си начин, искрено и почтително. Никога не бе преставала да бъде набожна, даже през черните дни след смъртта на Филипо. Но днес дори и тя беше толкова развълнувана, че мина храбро през площада, на който бяха изгорили трупа на Филипо. Защото Бог й бе дарил Амария, а сега и Селваджо, и техните деца щяха да растат като маслинови клонки около нейната маса. Сърцето й вече беше пълно.
Булката и младоженецът изглеждаха светли и бляскави като светците, които ги наблюдаваха от стените. Амария беше с новата си рокля с цвят на зелени пролетни листа, а в тъмната й коса бяха втъкнати перлите, които баба им беше измъкнала от устата на стридите, купени за вечеря. Старата приятелка на Амария — Силвана, стоеше отстрани като шаферка, а изражението й беше толкова кисело, колкото на булката — щастливо. Кой би допуснал, че едно сираче от гората ще я изпревари пред олтара?!
Селваджо беше облечен в тъмночервения празничен костюм на Филипо, който може и да му беше малко тесничък, но не се забелязваше особено — толкова красив изглеждаше той със своята изрядно подрязана брада и пригладената си назад коса. Да, Амария изглеждаше като майската царица, а Селваджо — като нейния цар. И нищо — нито дори свързването на ръцете на двамата със сребърните панделки, нито дори поставянето на ръцете върху Библията, нито дори латинските напеви на проповедта, която свещеникът редовно изнасяше по време на венчавка — не е в състояние да проникне в паметта на младоженеца и да му подскаже, че вече е минавал по този път, че всичко това вече го е правил.
Четирийсета глава
Филида и Демофонт
Беше прекрасен летен ден, когато абатесата и художникът най-сетне стигнаха до Кастело. Бианка позна веднага огромната къща от фреската, посветена на свети Мавриций, защото Бернардино беше нарисувал зад светеца именно тази къща, чак до последния прозорец и врата, до последния камък и керемида. Червената мед на тухлите, сенчестите арки на покритата веранда — всичко беше тук, пред очите й, така, както бе изрисувано на големия панел в Залата на вярващите, предоставящо перфектен фон за историята на свети Мавриций. Квадратна, елегантна и откъсната от всичко останало, къщата беше едновременно гостоприемна и отблъскваща.
Бернардино, който през последните няколко часа от пътя им бе станал изключително неспокоен, застана на портите след почти две години от деня, в който бе тук за последен път, от деня, в който Симонета му беше обърнала гръб с рисунката му в ръка. И завари мястото невероятно променено.
Зимните розови храсти, от които си бе взел сбогом със Симонета, сега бяха като корони от яркозелени листа и изобилие от коралови пъпки. Бадемовите дървета бяха окастрени внимателно и подредени прецизно в строги прави линии, привързани умело за решетките по градинските стени. Дори и градините за отдих бяха възстановени, а в кристалнобистрите езерца подскачаха пъстърви. Самата къща също бе претърпяла реконструкция — арките на покритата веранда бяха поправени, старият бръшлян беше махнат, а на негово място потрепваха лилавите клонки на глицинията. Между новите колони се виждаха нови врати, на прозорците — нови стъкла. Бернардино оглеждаше тези нови знаци на благоденствието и сърцето му се свиваше все повече и повече. Да не би тук да е пристигнал нов съпруг, който да е влял нов живот на това място? Сестра Бианка постави ръка на рамото му, за да го успокои, но той се отдръпна бързо и тръгна право напред, неспособен да издържа повече на напрежението. Трябваше да я види, ако ще и да е за последен път!