Сестра Бианка го последва и я видя в същия миг, в който я видя и той. И о, чудо на чудесата! Тя беше със същата червена рокля от картините му, със същата златиста шапчица с перли върху вдигната коса! Но пък беше толкова жива, толкова весела! Не беше никаква рисунка. Бялото й лице беше зачервено от смях, а златисточервените й къдрици бяха избягали от мрежичката към тила и ушите й. Полите й бяха вдигнати до кръста, защото тичаше около най-голямото дърво в горичката, унесена в игра. Но наоколо не се виждаше съпруг — само две златни деца, които се смееха и прескачаха, и гонеха жената с бяло-зелени бадемови клонки, които размахваха като мечове. От време на време тя хващаше някое от тях и го целуваше било по бузките, било по врата с неподправена майчинска любов.
Бернардино беше дълбоко развълнуван. Тя би могла спокойно да им бъде майка, ако не бяха две неща: първо, възрастта им правеше това нещо невъзможно, и второ, той веднага позна по-голямото дете. Възможно ли е да е истина? Но това беше Елиях, еврейчето, на чиято ръка бе нарисувал гълъб и на което бе купил черното топче. Това беше Еванджелиста, ангелчето с червени крила, което щеше да остане завинаги на стените на „Свети Мавриций“.
Бернардино стоеше и се дивеше на тази нова Симонета, на тази усмихната, смееща се, жизнена жена, която вече не беше разкъсвана от болката на любовта и скръбта, на предателството и безчестието. Не беше също така особено бедна, както когато беше дошла да го моли за помощ, облечена в дрехите на съпруга си. Нито хладна и далечна, както когато седеше и му позираше за Дева Мария, застанала високо над страстите на смъртните, безстрастна като самата луна. Тя също се бе променила и той усети, че сега я желае още повече. Сестра Бианка също видя всичко — доброто й сърце се развълнува от сцената и тя също позна света Урсула, играеща с ангела с червените криле, но същевременно се уплаши за Бернардино — как е възможно наистина да забрави жена като тази?! Това не беше дистанцираната, горда аристократка, която си бе представяла, не беше студената куртизанка, измъчваща любовника си. Това тук беше прекрасно, топло създание, което би могло да превърне живота на един мъж в земен рай. Какво щеше да прави приятелят й, ако тази жена откаже да го приеме?
Накрая Симонета се умори от играта и се свлече в корените на Дървото на Ребека, върху зелената трева, покрила гроба на Манодората. Отпусна се изтощено на ствола му на мястото, където приятелят й бе издъхнал, а синовете му се хвърлиха в скута й. Нарочно се бе постарала да играят редовно тук, бе им забранила всякакви суеверия и бе превърнала мястото в тяхна обичайна детска площадка. Говореше открито за майка им и баща им, докато накрая им помогна и те да заговорят за тях от крито и с любов.
Тя притисна момчетата — едното на едното й рамо, другото на другото — и затвори очи. Слънцето беше толкова ярко, че все още виждаше листата на бадемите да се поклащат над главите им като тъмни риби, които се люшкат напред-назад с прилива. А когато ги отвори отново, реши, че е получила слънчев удар. Защото пред нея стоеше Бернардино Луини.
Всички съмнения и притеснения на абатесата изчезнаха в мига, в който Симонета скочи и го прегърна, и двамата започнаха едновременно да се смеят и да плачат. И двамата започнаха да изричат имената си отново и отново, и двамата благодаряха на Бога за онова, което поотделно им се е наложило да разберат за себе си по време на трудните дни на раздялата. Устните им се срещнаха за продължителна, страстна целувка, очите им се затвориха, докато отпиваха един от друг — благодарни, дълбоко благодарни, че онова, което не беше наред, вече се бе оправило. Абатесата, която в крайна сметка също беше човек, наостри слух, за да чуе какво си приказват, но почти не схвана онова, което чу. Защото между отделните целувки Бернардино наричаше Симонета „Филида“, а тя него, сякаш довършваше парола — „Демофонт“. Добрата монахиня сигурно би се шокирала да разбере, че двамата влюбени имат пред вид един езически мит от Древна Гърция, в който жена, която си мислела, че е изгубила голямата си любов, се превърнала в бадемово дърво, но при завръщането му била спасена, като разцъфтяла в ръцете му и той отново я върнал към живота и любовта. Но абатесата не разбираше това, нито пък беше в настроение да прави забележки и да порицава когото и да било. Вместо това хвана ръчичките на момченцата, приклекна пред тях и рече: