— Ще ми покажете ли играта, на която играехте току-що? Ще се радвам и аз да я науча!
И докато Бернардино и Симонета изричаха клетвите на сърцата си под бадемовите дървета, обсипвани от белите им цветове, абатесата на манастира „Сан Маурицио“ вдигна расото на кръста си, за първи път от много години изложи на слънце белите си космати крака и хукна около голямото дърво, гонена от две малки еврейчета, смеейки се като папагал и въртейки се като дервиш.
Симонета ди Сароно и Бернардино Луини се ожениха в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно — църквата на чудесата. Симонета реши, че трябва да погледне миналото в лицето и да бъде венчана публично, за да може да започне новия си живот спокойно и открито. Все пак, в знак на почит към първия й брак и паметта на първия й съпруг, те се ожениха не пред главния олтар, а в параклиса на Дева Мария, където булката се гледаше от стените, вторачена надолу от стенописите, изрисувани от младоженеца. На венчавката им присъстваха брат и сестра во Христа, а също така брат и сестра по кръв — защото Алесандра и Анселмо Бентиволио се запознаха и между тях веднага разцъфна приятелство — връзката на еднаквите характери и еднаквия баща беше по-силна от разделението на различните майки и детството.
Дори и добрите граждани на Сароно благословиха този брак — ликьорът „Амарето“ бе донесъл голям просперитет и на целия регион, а господарката на Кастело беше богата покровителка на винаря, месаря и на всеки друг занаятчия в града. С изключение на пекаря — той бе умрял по твърде мистериозен начин преди няколко седмици. Единствено отец Анселмо, който му бе дал последно причастие, бе забелязал един зъл кинжал във формата на малтийски кръст, заровен дълбоко в гърдите на човека. Но свещеникът си мълчеше по въпроса, както и Симонета. И дори да си даваше сметка, че голяма част от популярността й произлизаше от репутацията й на антисемит, който собственоръчно е изпратил стрела в сърцето на лошия евреин Манодората, тя предпочиташе да не спори с хората. Предпочиташе да бъде известна по този начин, но семейството й да бъде в безопасност.
Защото истинската сватба се състоя у дома, с нейното семейство. Под Дървото на Ребека двамата изрекоха своите свещени клетви отново, докато момчетата държаха над главите им арка от бадемови клонки. После Бернардино и Симонета си размениха по един бадем и този път тя го схруска със зъби, сдъвка го добре и го погълна, за да усети изцяло сладкия вкус на този плод. Имаше и още една разлика — вдигнаха тостове с „Амарето“ — напитката, която Симонета бе създала за Бернардино. Пиха от двете страни на един и същи сребърен бокал, а Бернардино не можеше да се начуди на невероятния ликьор, приготвен от съпругата му.
— Какво ще кажеш? — попита тя и по челото й се изписа тънка бръчка на тревога.
Той се усмихна и каза:
— Ще кажа, че истинското изкуство се открива не само по стените на църквите.
Празникът под дърветата продължи, докато златните главици на децата не клюмнаха. Повече от странно тържество, наистина, на което присъстваха монахиня и свещеник, които седяха в двата края като корици на книга, същински съвременни Бенедикт и Схоластика. Присъстваха още — и също пиеха от една чаша — един еврейски учител и неговата няма жена от Таормина, която иначе се смееше и пееше заедно с всички останали. За тържеството си бяха приготвили смесица от християнски и еврейски ястия, а песните, които придружаваха вдигането на тостове с „Амарето“, бяха от четирите краища на света — народни песни от Ломбардия, сватбени химни от Милано, еврейски напеви от Изтока и селски закачки от Таормина и горещия юг.
Накрая Вероника заведе децата в леглата им, а Анселмо и абатесата си взеха довиждане с любезните домакини, за да се оттеглят в къщата на свещеника в града. Бианка си бе взела едноседмичен отпуск от манастира, оставяйки работата в ръцете на способната си заместничка. Възнамеряваше да прекара тази седмица като гостенка на брат си, в молитви и съзерцание, и във весели разговори, с които да запълнят липсващите години от детството си. След това тя смяташе да се завърне в манастира си, освежена и готова да въведе промените в начина на служене на Бога, за които бе взела решение в деня на екзекуцията на графинята на Шалан. Дълбоко в себе си обаче се надяваше да успее да убеди Анселмо да дойде с нея за кратко гостуване в Милано, за да се събере отново с баща им.
Младоженците останаха под дърветата, докато не изгряха звездите, а след тях и луната. Нощта вече беше друга територия, а с нея и разговорът им взе нова насока. Безгрижието на деня отмина. Радостта остана дълбоко в сърцата им, но сега двамата се заеха да направят преглед на последните две години. Симонета разказа на Бернардино за производството на ликьора си и за ужасната история на Манодората и Ребека.