Бернардино й разказа историите на светиците, на които бе дал лицето на съпругата си, както и за ужасната и същевременно толкова важна смърт на графинята на Шалан — събитие, което завинаги го промени. Накрая двамата замълчаха и останаха така, просто хванати един за друг, щастливи, че най-сетне всеки поотделно е успял да намери пътя към общия им дом.
— Трябваше ли да стане така? — запита накрая Бернардино. — Трябваше ли да губим тези две години? Не можеше ли още тогава да започнем пътешествието си заедно?
Симонета бе отпуснала глава на гърдите му и слушаше сърцето му, докато говореше. Усети я как поклаща глава и я чу да казва:
— Не, не можеше. И двете години не са изгубени. Що се от нася до пътешествието ни, то всъщност започна още тогава, в деня, в който се запознахме. Просто се наложи да попътуваме сами, всеки по своя път.
— И защо? Аз, който съм по-стар от теб, не разполагам с много време. Не трябваше ли да се радваме на повече мигове заедно?
Тези думи накараха Симонета да се уплаши от ударите на сърцето му — знаеше, че са преброени и затова помести глава, за да не ги чува как изтичат. Но това не я накара да промени мнението си.
— Тогава наистина не можех да те приема. Имаше твърде много за правене, твърде много за оправяне. А сега вече мина достатъчно време — и двамата се покаяхме за стореното, и двамата се върнахме към Вярата. Аз, която бях отгледана изключително набожна, й бях обърнала гръб за известно време, когато си мислех, че Господ ме е изоставил. Обаче той е бил с мен през цялото време и ме е наблюдавал. И после ме върна на мене самата, върна ми и къщата ми, спаси момчетата и накрая аз се върнах при него.
— А аз — допълни Бернардино, — един безбожен езичник, който никога не бе и помислял за религия, открих истинския път в „Сан Маурицио“. Така ти си се върнала към Бога, а аз за първи път го открих.
— Най-странното обаче е — продължи Симонета, — че именно връзката ми с хора от друга вяра ме приближи отново към Бога, а не ме отдалечи от него. Най-сетне разбрах, че бог си е Бог, че той е един за всички нас и че единственото, което ни различава, е начинът, по който му служим.
Бернардино притисна ръце към нейните в обща молитва. Дългите й пръсти се изравниха с неговите — молитва в молитвата.
— Не можеше ли да научим всичко това заедно? — попита той.
— Не мисля — поклати глава Симонета. — Имахме нужда да се изцелим, да бъдем цялостни, когато отново се съберем. А и от тъжната ни раздяла произлязоха някои много добри неща — например ти изработи шедьовъра на своя живот, заради който поколения наред ще ти се възхищават и ще те възхваляват.
— А ти изобрети ликьора „Амарето“, с който същите тези поколения ще се веселят! — допълни той.
Гласът на Бернардино беше леко закачлив и Симонета се усмихна, но съвсем скоро лицето й отново стана сериозно.
— И въпреки това не тези са най-хубавите неща, които произлязоха от раздялата ни — изтъкна. — Най-хубавите неща са приятелите, които спечелихме и изгубихме — това я накара да си спомни за Манодората, а Бернардино се сети за графинята, за която скърбеше Бианка. — Както и приятелите, които спечелихме и запазихме — абатесата и свещеника — допълни.
— И момчетата — усмихна се с много любов Бернардино.
Симонета се усмихна при мисълта за синовете си и за това как те бяха приели безрезервно присъствието на Бернардино. Елиях, който вече познаваше човека, някога нарисувал ръката му, бе забелязал със своя вроден интелект колко щастлива е станала майка му, откакто бе пристигнал Бернардино. Момчетата страдаха достатъчно от загубата на баща си, за да копнеят за негов заместник, но не беше само това. Бернардино беше изключително весел и невероятно остроумен — нещо, което Манодората, макар и отличен баща, безсъмнено никога не бе притежавал. Достъпността на Бернардино, игривостта му и усетът му за смешното — същите онези качества, които го отличаваха толкова ярко от мъртвия им баща — само ги приближиха още по-бързо до него. Той на свой ред се зае решително да стане приятел на момчетата. Докато Симонета ги наблюдаваше как играят — като ги гледаше човек, тримата бяха на еднаква възраст — тя не можеше да не се сети за разказа на Бернардино за самотното му детство. Усещаше, че сега той беше готов да обича деца, беше узрял за това. Вратите на шлюзовете се бяха отворили и обичта беше нахлула в гърдите му. Тя знаеше, че той възнамерява да ги обича така, както самият той никога не е бил обичан като дете, а това я правеше много щастлива. Не можеше да не забележи, че за краткото време, откакто бе пристигнал в Кастело, той ги бе целувал и прегръщал много повече, отколкото бе виждала Манодората да прави през всичките години на приятелството им. Забеляза го как ги гледа като човек, получил откровение, и сега следващите му думи потвърдиха мислите й.