— Може би — отговори той, но без да се усмихва. — Може би съм те идеализирал, превърнал съм те в икона на женското съвършенство, същинско въплъщение на Мадоната. Майка, съпруга и всичко, което е любящо и добро. А после — замълча, търсейки с мъка словата на истината, — после се научих да те презирам, след като те притежавах, въпреки факта, че лично аз бях виновен за твоето падение. Може би всичко това се дължи по-скоро на собствената ми майка и на начина, по който тя ми отказваше любовта си — на начина, по който ти също ми отказа. Защото тя беше истинска Магдалина, при това и по професия — тук се усмихна, но дори и в среднощния мрак тя видя, че болката му не е отминала. Закопня да отнеме цялата му болка, да го обича така, както заслужава, до края на живота му.
Оставиха зад себе си алеите между дърветата и поеха по стъпалата на верандата. Сега беше неин ред да заговори:
— А ако сега се заемеш да ме рисуваш, съпруже, като каква ще ме нарисуваш?
Той я обърна към себе си и пое лицето й в ръце. Тя бе окъпана от кехлибарената светлина, идваща от къщата — алхимията на свещите превръщаше кожата й в злато. Въпреки това не бе нито икона, нито статуя, а съвсем истинска — неговата съпруга. Изпълни се с неземна радост.
— Ще те нарисувам такава, каквато си — рече. — Като смъртна жена. Но това не означава, че никога повече няма да те нарисувам и като Дева Мария. Защото от всички приказки, които научих за светците и мъчениците, докато бях в манастира, разбрах, че всички жени, ако ще и най-светите, са били човеци. Както и мъжете, разбира се — в доказателство я целуна страстно и двамата влязоха в къщата.
Поеха по стъпалата към дневната на последния етаж, по пътеката от бадемови цветчета, посипани от Вероника, за да указват пътя им. Бернардино мълчеше умислено, а Симонета чакаше.
— Едно последно нещо, преди да приключим с разговорите за тази вечер — промърмори накрая. — Спомняш ли си как веднъж, в църквата в Сароно, ти протегна ръка към мен, а аз ти обърнах гръб?
Тя се обърна от горното стъпало и го погледна. Да, неговото „Не ме докосвай!“. Но сега изражението му бе твърде болезнено и уязвимо. Усети, че заради това го обича още повече — толкова, че не можа да отвори уста. Затова само кимна.
— Е, никога повече няма да постъпвам така — каза той толкова тихо, че прозвуча по-скоро като шепот.
Тя протегна ръка към него, той я пое и двамата изкачиха заедно останалата част от стъпалата.
Твърдото му тяло лежеше върху нейното меко тяло. Целунаха се стотици, хиляди пъти, докато бузите й не пламнаха от наболата му брада. Ръцете му пълзяха по цялото й тяло, описвайки формите му — върху гърдите, между краката й, на всички места, които тя бе копняла толкова дълго той да докосне. Понякога я сграбчваше толкова силно, че почти я заболяваше. Друг път я захапваше лекичко, но толкова нежно и непоносимо, че тя най-безсрамно отвеждаше ръката му там, където тя желаеше, насилвайки го да я докосне. А накрая той проникна в нея и копнежът спря. Остана неподвижно върху нея за няколко мига — вътре в нея и над нея. Сивите му вълчи очи се сляха със сините езера на нейните, взирайки се дълбоко в недрата им. Този момент на сливане, за който Симонета разбра, че бе мечтала през всичките три дълги години, я изпълни с такова неземно удоволствие, че й се наложи да прехапе устни, за да не изкрещи. Удиви се колко различно беше всичко, колко непривичен за нея бе този животински акт и същевременно толкова естествен; колко различен бе този нов неин съпруг от стария. Той просто й пасваше, изпълваше я цялата. С Лоренцо беше момиче — младо и неопитно, полужена, която имаше нужда от полумъж — момче, играещо си на войници, което да я направи цяла. С Бернардино се чувстваше така, сякаш двама души, които бяха страдали и се бяха научили да оцеляват сами, най-сетне се бяха събрали, за да образуват двойка. Двойка, равна в любовта и в живота, и в различните си занимания. Това не бе любовта на младостта — това бе любовта на зрелостта, на зрелите страсти, които бяха далеч по-реални и удовлетворяващи, отколкото изтънченото позиране на неумелия й младежки съюз. Всичко беше толкова хубаво и толкова нормално, че тя се зачуди как ще го понесе. Накрая Бернардино се задвижи. И тя завинаги забрави Лоренцо.
Няколко часа по-късно Бернардино стана, за да затвори прозорците, защото отвън нахлуваше студен бриз. Над зелената като стъкло на бутилка равнина откъм Павия се носеха буреносни облаци. Тази нощ очевидно щеше да има светкавици и гръмотевици, но на него му беше все едно. Не можеше да губи повече време в съзерцание на гледката, когато зад него го очакваше далеч по-приятна гледка. Съпругата му, по-красива от всякога, свита, златиста и изоставена в леглото. Сливането им се оказа повече, много повече от всичко, което някога си беше мечтал. Колко благодарен й беше сега, че не му се беше отдала лесно, че го бе чакала през всичките тези години! Сега можеха да заживеят заедно честно, пред очите на хората, като съпруг и съпруга, без допълнителното мъчение на съвестта под ударите на скандала. Сърцето му беше пълно — бе едновременно напълно щастлив и нежелаещ нищо повече. Когато се пъхна под общата им завивка и ръцете й обгърнаха отново тялото му, той разбра, че нищо повече не е в състояние да ги раздели.