Необходими са ми повече от седем дни и нощи, докато стигна до Сароно. Вървя пеш като поклонник и спя там, където намеря под небето. Запътвам се право към църквата „Санта Мария деи Мираколи“, където се състоя онзи първи мой брак, който сега ми е като сън. Знам, че трябва да намеря вътре добрия отец Анселмо. Сега се сещам, че именно неговите проповеди са отеквали в паметта ми. Именно неговият глас ме е наставлявал, докато четях на глас Светото писание на Амария и баба — припомнял съм си хилядите литургии, които някога съм чул в същата тази църква. Може би падрето знае какво прави моята Симонета и как ще й се отрази шокът от моята поява. Давам си сметка, че не мога да отида право в Кастело, защото от появата на Лоренцо като Лазар може и да й прилошее.
Църквата се оказва много променена — някога белите стени са се превърнали в пещера на етиопски цар, в същинска съкровищница от цветове. Навсякъде виждам стенописи — по всеки сантиметър, сякаш тялото ми е влязло в рая, нищо че сърцето ми изгаря в ада. Въпреки красотата около мен обаче то се гърчи в агония, като на моя съименник свети Лоренцо. Като изключим светците обаче, наоколо не се вижда никой — никой с изключение на един-единствен човек, който виси високо на гредите и драска някакъв образ с четката си. Лицето, което рисува, ме кара веднага да затая дъх, защото това е Симонета ди Сароно, толкова жива, сякаш стои пред мен. Тя е точно такава, каквато си я спомням, и точно толкова красива. Само дето сега ми изглежда нематериална, красотата й с нищо не може да ме докосне. За мен истинската красота има малко по-мургаво изражение — има маслинената кожа и гарвановочерната коса на Амария.
Накрая намирам сили и се провиквам:
— Вие ли направихте всичко това?
Човекът на въжетата се извърта към мен, като че ли очаквал някого другиго.
— Да — провиква се накрая. — Мина доста време, но ето че всичко приключи. Това лице беше последното и мисля, че стана най-доброто. Макар че доста се позабавихме — и се усмихва на някаква негова шега.
— Наистина е прекрасно — казвам, говорейки самата истина. — Ако все още има чудеса, това очевидно е най-голямото сред тях.
Той слиза, очевидно доволен от комплимента, и казва:
— Благодаря ви, синьор.
Оказва се по-висок от мен с една педя, а когато се вглеждам, виждам, че е и доста по-стар. Но е стегнат и доста красив.
— Моделът ви е много красив — допълвам от любезност.
Той се усмихва и внезапно става на моята възраст. Изглежда като човек, притежаващ целия свят и чувстващ се много щастлив в него. Завиждам му.
— Радвам се, че мислите така, господине — заявява гордо. — Защото това е моята съпруга!
Върху гърдите ми пада чук и имам чувството, че слухът ми е изневерил.
— Вашата… съпруга? — повтарям.
— Точно така. Аз съм Бернардино Луини, известният художник — тук определено съм съгласен с него, защото наистина съм чувал името му. — А това е Симонета, която преди беше Симонета ди Сароно, а сега е Симонета Луини! — последното изрича с неприкрита гордост. — Тя ми позира за образа на Мадоната, както виждате. Фреските трябва да бъдат осветени утре, в деня на свети Амброзий.
Кимам замаяно. Отлично знам деня на този светец. Идвахме на парада всяка година от брака си — двамата със Симонета. Но онова, което си спомням по-ярко, е, че миналата година по същото време грабнах в обятията си Амария за първи път и я спасих от швейцарските наемници.
Моят нов приятел и съперник ме оглежда внимателно и само един господ знае какво успява да разчете по лицето ми. Правя се на любезен и питам:
— Все още ли правят фестивал и парад на реликвите в този ден?
— Разбира се. Ще присъства и новият кардинал, когото харесваме много повече, отколкото стария, кокалите му да изгният дано! — художникът присвива очи и пита: — Познавате ли нашия край?
— Някога го познавах.
Художникът ме плясва по рамото и възкликва:
— В такъв случай трябва да присъствате! — очевидно е в настроение да се сприятели с целия свят, дори и с един поклонник, когото вижда за първи път. — Ще ви запозная със съпругата си! — и очевидно няма търпение да ми покаже най-голямото си съкровище.
Едва не се задавям при спомена, че само преди една седмица и аз бях толкова щастлив. Бях същият горд младоженец, искащ да покаже своята Амария на целия свят.