— В такъв случай до утре! — подвикна синьор Луини. — Непременно трябва да се запознаете!
Утре значи. Утре ще видя Симонета. Ще видя нея, която беше моя съпруга и все още ми е, докато смъртта ни раздели. Бяхме венчани тук, пред очите на Бога, така че Божиите закони все още ни обвързваха. Поглеждам към ръката, която ми е подал художникът. Горкият човечец! Няма представа, че съм тук, за да отнема целия му свят! Няма представа, че аз съм Артур, а той е Ланселот и аз се каня да предявя наново права върху моята Гуиневир. И веднага се изпълних със съжаление към него, че съвсем скоро и той ще се чувства така, както се чувствам аз сега.
— С удоволствие! — изричам.
Четирийсет и трета глава
Знамето
В началото Амария не можеше да повярва, че Селваджо си е заминал. Търси къде ли не, обходи всички места из Павия, където двамата обичаха да ходят. Ходи на изворите, където се бяха срещнали за първи път и където той я бе помолил да стане негова. Ходи в „Сан Пиетро“, където бе спасил живота й и където после повторно го бе спасил, като се ожени за нея. Измина всички горски и градски пътеки, мостове и водопади, където двамата бяха прекарали толкова щастливи мигове. А след това обходи наново всички тях — да не би пак да си бе загубил паметта и да я чака някъде, напълно замаян, да го вземе в обятията си и пак да оправи всичко. Пита всеки, когото срещна, дали не са виждали съпруга й. Повечето хора го познаваха, защото ги бяха виждали често — ходеха непрекъснато заедно като две от създанията от Ноевия ковчег. Но никой не го бе зървал никъде от сватбения им ден насам.
С напредването на дните Амария стана тиха и мълчалива. Не искаше да се храни. Изпосталя. Превърна се в сянка. Съсипаната старица нямаше представа как да помогне на внучката си. Двете жени се въртяха една около друга, неспособни да се погледнат в очите, защото непрекъснато съзираха в тях огромна болка.
Когато дните наближиха седмица, Амария започна да прекарва часове наред покрай къщичката за гълъби, която Селваджо бе направил за нея. Буквално се вманиачи по грижите за двойката гълъби, които той й беше подарил — сякаш те бяха децата й, останали от него. Държеше ги в ръце, гукаше им на техния език, милваше ги по снежнобелите пера. Той ги беше кръстил Филида и Демофонт, но беше казал, че няма представа защо. И тя ги наричаше с тези имена — имена, които, макар да й изглеждаха странни, тя държеше да съхрани, защото им бяха дадени от него. Когато измина една седмица от заминаването на Селваджо, Амария установи, че Демофонт — мъжкият гълъб, през нощта беше излетял от къщичката си. Тя взе Филида в ръка и я целуна по главичката. Не изпитваше никакво съчувствие към обърканата птица, която накланяше глава ту наляво, ту надясно в търсене на своя забягнал другар. Амария просто грабна ножа за зайци и направи онова, което трябваше да стори още в деня на сватбата си, но се отказа, защото беше твърде влюбена в птиците — разпери крилете на Филида като ветрило и подкастри двете водещи пера. По ръцете й се сипна кръв. Птицата размаха криле в знак на протест, но на Амария не й мигна окото. В този момент си спомни деня, в който бе убила любимата си червена кокошка заради Селваджо, пак без да й мигне окото. През онзи ден бе почувствала, че е пораснала и е станала жена, защото вече имаше кого да обича и за кого да се грижи. Болката от загубата я връхлетя толкова внезапно, че едва се задържа на крака. Сложи Филида обратно в къщичката за гълъби и гордо изрече:
— Така! Сега вече няма да можеш да излетиш! Ти трябва да останеш тук, при баба и при мен! Ще си бъдем три стари моми, какво по-хубаво!
Неочакван смях разтърси гърдите й и тя се разтресе като полудяла. Постепенно треперенето се превърна в конвулсии и тя повърна директно на сламата. Кокошките пристигнаха да кълват остатъците от стомаха й, а тя се уплаши. „Не мога да живея без него! — каза си. — Това ще ме убие!“
Междувременно бабата седеше на стола, изработен от Селваджо, и се люлееше, както бе започнала да прави все по-често напоследък. За втори път през живота си се бе предала на сълзите. Но колко по-тежка беше тази втора загуба в живота й в сравнение с първата, когато бе видяла Филипо мъртъв! Защото сега страдаше и Амария, нейното скъпо дете!
А занапред предстояха още радости и болки, защото старицата бе живяла достатъчно на този свят, за да е наясно защо Амария повръща. Скърбеше, че момичето бе обречено да повтори нейната съдба, изливайки цялата си любов върху детето, което й бе оставил Селваджо. Това дете наистина щеше да израсте като маслинено дърво около масата им, ала вече не като част от щастливо семейство, а като патерица на две самотни, изоставени жени. Дете, което ще им напомня ежедневно за онзи, който си беше заминал.