Като родители.
Главата ми се завърта. Но как е възможно това? Не съм отсъствал чак толкова дълго! Погледът ми се фиксира върху красивите девици, които минават покрай мен, понесли бадемови клонки — моите клонки — и аз се опитвам да събера мислите си. Но, разбира се! Децата трябва да са негови. Той е доста по-възрастен от Симонета. Сигурно съпругата му е мъртва и сега децата му наричат „майко“ моята съпруга. Поглеждам отново към милата семейна сцена и се изпълвам с тъга, че трябва да ги разделя. Но трябва да бъде сторено! Приближавам се, защото мисля, че е настъпил моментът да се разкрия, но точно тогава тълпата ме отнася по-далече от тази приятна сцена. Девиците с бадемовите клонки започват да раздават нещо. Озъртам се и забелязвам, че пълнят малки дървени чашки от плоски бутилки — подобно на горски нимфи, които изливат соковете на дърветата, за да хранят хората, и едва приключили, трябва да започнат пак. Една чашка попада и в моята ръка и аз отпивам. Напитката е сладка и същевременно горчива, с вкуса на бадемите от моя дом. Прекрасна е! Затопля гърдите ми и ми дава кураж за предстоящото. Време е. Но този път съм спрян от нов възглас на тълпата, който пак е свързан със Симонета. Тя се вдига на крака, но незнайно защо — доста трудно. А моите едва не се подкосяват. Защото виждам нещо, което определено ме кара да замълча.
Тя е бременна!
Сега вече съм принуден да седна на калдъръма, насред конските изпражнения и бадемовите цветчета, със съзнание, замъглено от ликьора и онова, което видях. Симонета и художникът щяха да имат дете! И как сега да ги разделя? Така ще направя и двама ни прелюбодейци, ще направя едно дете копеле, а двете златни деца, които видях и които те очевидно толкова много обичаха — сираци. Притискам ръце към слепоочията си, а когато ги свалям, отговорът е вече пред мен. Покрай мен минава свети Амброзий, в мощехранителницата си със златен обков, и през кристалните стени на ковчега му виждам дребните му кости. Сърцето ми замръзва за миг, докато съзерцавам мумифицираната му глава и празните орбити на очите му, вторачени право в мен. Това е светецът на Амария, моят светец. Свети Амброзий се опитва да ми каже нещо. Отправям към него молитва за напътствие, разбутвам тълпата, за да не губя контакт с очите му, карам го да ми проговори. Но той продължава все така да мълчи и се отдалечава бавно от мен. Не ми казва нищо, с което да ме упъти. Но аз внезапно разбирам. Той мълчи, значи аз също трябва да запазя мълчание! Не е възможно Господ Бог да иска да раздели две семейства и да причини болка там, където вече е имало предостатъчно! Така светецът ми даде своето одобрение. И аз съм опростен. И твърдо решен. Ще наруша тайнството на един брак, за да съхраня други два!
Лоренцо Джовани Батиста Кастело ди Сароно е мъртъв. Нека почива в мир!
Прихлупвам по-ниско качулката на главата си и поглеждам за последен път към Симонета, преди да се обърна. Красива и плодовита като лятото. И вече виждам причината за промяната у нея — крие се в издутината под роклята й. Преди да се обърна завинаги, я благославям. Благославям цялото й ново семейство, а светецът ме гледа одобрително.
Сега трябва да действам бързо. Аз съм с брада и качулка и много променен, но наоколо има хора, които са ме виждали още като дете. Измъквам се от тълпата и се вмъквам в една странична уличка. Най-сетне в безопасност. Някакъв човек ме удря силно, но вижда пилигримската ми наметка и бърза да се извини. Дъхът му вони на ракия — граппа, не на бадеми. Аз правя фаталната грешка да вдигна към него очи. И двамата се ококорваме едновременно. Това е Грегорио!
Той пада на колене и целува ръката ми, и изрича името, което почти съм забравил.
— Синьор Лоренцо! Това е чудо! Светецът ви доведе у дома!
Мислено отправям по негов адрес всички ругатни, за които се сетя. Той е пиян и с огромна брада, но все пак си остава моят оръженосец, когото някога обичах като брат. Измъквам ръката си и променям гласа си колкото ми е възможно, опитвайки се да говоря на провлачен ломбардски диалект.
— С какво мога да ти помогна, сине мой? — изричам.
Той вдига сащисано глава. Пиян е — склонност, която имаше още от младостта си, но на която очевидно се е поддал окончателно.