Това вече свърши работа. Защото въпреки фамилното си име5 Франческо нямаше никакво чувство за хумор, а само огромна гордост. Какъв по-добър начин да заличи евентуалните слухове за разрив със съпругата си от това да позволи да бъде обезсмъртена в този портрет?! Затова той свали бързо подадената на жена си ръка, поклони се на Леонардо и напусна студиото му.
Бернардино отпусна облекчено чело върху дървената рамка на паравана. Вдиша сладките аромати на тополата и на маслото, а по-надолу усети и нещо друго — сладкото ухание на сандалово дърво, което носеше неговата дама, и доста по-неуловимия, тръпчив вкус на нейната женственост, която той помнеше от предишната нощ. Този спомен запрати силна тръпка в слабините му и затова бе принуден да прекара следващите няколко секунди в усмирение на глупостта си — току-що бе отървал кожата си на косъм, така че не трябваше да позволява на похотта си да помрачава разсъдъка му. Налагаше се да остави на мира тази госпожа. На земята го върна гласът на господаря му:
— Вече можеш да излезеш, Бернардино!
Бернардино се измъкна срамежливо иззад паравана, посрещнат със смях и ръкопляскания на своите колеги. Поклони се театрално на всички и се ухили. Веждите на Леонардо скочиха нагоре така, сякаш бяха повдигнати с рибарска кукичка. Ученикът му побърза да му засвидетелства уважението си с вече истински поклон и промърмори:
— Благодаря ви, синьор! С ваше позволение, може ли да се върна към работата си?
— Можеш, Бернардино. Но не тук.
— Какво?
— Имаше приятната съдба на подслушвача да чуеш предварително какво ти предстои. Искам да отидеш във Венеция и да поемеш тази поръчка, защото това не беше история, която съм измислил, за да се отърва от съперника ти, а съвсем истинска молба от дожа — извади за втори път писмото от ръкава си и го размаха пред лицето на ученика си. — Освен това смятам, че за известно време за теб ще бъде най-добре да не се мяркаш пред погледа на синьор Джокондо.
— Венеция ли?
— Точно така. Негово превъзходителство пише, че ще плати триста дуката за фреска, която трябва да бъде нарисувана в църквата „Фрари“. Библейска сцена. Дева Мария, ангели — обичайните глупости. Мисля, че най-сетне си готов за това.
— Фигури? Цяла сцена?! Без ръце?
Леонардо да Винчи го дари с една от редките си усмивки и отговори:
— Точно така, фигури. Но е добре да имат и ръце, защото иначе не мисля, че дожът ще ти плати.
Бернардино усети, че главата му се замайва. Венеция! Не знаеше много за този велик град държава, освен че се носи по вода и че по тази причина жените са прокажени, а мъжете имат ципести крака. Във Флоренция му харесваше. За първи път бе на място, различно от родната му Ломбардия, и затова бе решил да се възползва максимално от предоставената му възможност. Тук имаше много приятели и… любовници. И обичаше Флоренция. От друга страна, във Венеция нямаше да бъде завинаги. Сигурно за година-две ще успее да свърши. Освен това за първи път му възлагаха цялостна работа, с всички фигури, а не само гората от ръце, която бе рисувал години наред. Все пръсти и кокалчета, пръсти и кокалчета — не искаше и да ги види повече. Парите също не бяха за изпускане. Най-сетне щеше да натрупа и той богатство. Пък и там трябва да има красиви жени, нали така? Пое писмото от ръката на своя Маестро и си взе развълнувано сбогом с него. Леонардо хвана лицето на Бернардино между двете си ръце и го загледа продължително в очите.
— Чуй ме добре, Бернардино! Не се възгордявай с гения си, защото нямаш такъв. Ти си добър художник, а би могъл да станеш и велик, но не и докато не започнеш да чувстваш! Ако сърцето ти се къса от мъка, че се разделяш с тази дама, ако кърви, значи още по-добре! Защото тогава работата ти ще започне да отразява страстите, които изпитваш, и едва тогава ще можеш да ги предадеш върху платното. Имаш благословията ми!
С тези думи Маестрото целуна топло ученика си по двете бузи. А Бернардино се обърна към модела, чиито очи го следваха неотлъчно на всяка крачка. Не, тя не беше красива, така че нямаше да има за какво да крее по нея. Но тъй като не бе в състояние да се сдържи, той се приведе към ухото й и прошепна: