Симонета стоеше сама насред бойното поле.
По настояване на Бернардино Вероника от Таормина бе докарала Симонета до Павия с каляската — една от благините на проспериращия бизнес — защото господарката й вече не можеше да язди. Вероника чакаше търпеливо край близкия поток заедно с каляската, където бе разпуснала конете да си отпочинат и да се напият с вода. Галеше кадифените им муцуни и им тананикаше неаполитански напеви, за да ги успокои. Не че се притесняваше, че конете ще хукнат да пресичат потока — за нищо на света не биха се втурнали към напоеното с кръв поле, ако ще и да ги караше. Те знаеха какво се е случило тук. Усещаха миризмата на смъртта, чуваха призрачните бойни вакханалии и потрепваха при всеки полъх на листата над главите им. Вероника присви очи, за да ги предпази от силните пориви на вятъра, и прикова поглед върху господарката си. Симонета се бе отдалечила доста, но Вероника виждаше надалече.
От всички хора Вероника като че ли можеше най-добре да разбере Симонета как се чувства, защото тя също бе изгубила съпруг. И също като нея бе открила втора, още по-голяма любов — Исак. Но едновременно с това бе наясно, че понякога паметта изисква от нас да отдадем дължимата почит и на първата, изгубената връзка. Знаеше, че подобни ритуали трябва да бъдат извършвани насаме. Но погледът й нито за момент не се отклони от господарката й, която продължаваше да навлиза още по-навътре в полето, докато не достигна самия му център. Беше лесна мишена за наблюдение, защото не само бе облечена с дебели мечи кожи, но и тялото й беше огромно — носеше дете, което всеки момент щеше да се появи на бял свят.
Симонета се загърна още по-плътно с дебелите мечи кожи, за да се предпази от острите пориви на студения вятър. Той подхващаше косата й и изваждаше къдриците й изпод качулката, проблясващи като ярка мед под непостоянните слънчеви лъчи. Пелерината ухаеше нежно на сандалово дърво — ароматът на Манодората, предишният й собственик. И тя внезапно се задави от мисълта за него. Докато преглъщаше сълзите си, едва не се разсмя, че е дошла да скърби за един мъж, а плаче за друг. Не беше скърбила дори за родния си баща, когато чумата го отнесе. Но сега си даде сметка, че Манодората й е бил като баща — бащата, когото никога не бе предполагала, че иска, никога не бе знаела, че ще й липсва. Той беше неин настойник и приятел тогава, когато имаше най-голяма нужда от него, затова усещаше загубата му всеки божи ден. Радваше се, че може да го види в Елиях и Йовафет — неговите синове, нейните синове, а сега и синове на Бернардино.
Днес тя за първи път бе оставила сами трите си момчета. Бернардино бе настоял тя да изпълни този ритуал тук — неземно щастлив, не можеше да й откаже нищо, дори и това. От празника на свети Амброзий, когато бе излязла с цялото си семейство и целият град я бе поздравявал и възхвалявал, тя се бе заредила с необяснимо, нарастващо безпокойство. Не, не можеше да каже, че е нещастна — тъкмо обратното. Бернардино я бе подкачил, изтъквайки, че сега е като птица, която подготвя гнездото си в очакване на голямото събитие, и че подобни чувства са обичайни за жена в нейното положение. Ала тя знаеше, че чувствата й нямат нищо общо с това. В онзи знаменателен ден нещо у нея се бе променило, нещо бе събудило съвестта й, подсказвайки й, че има несвършена работа. Постепенно бе осъзнала каква е тази работа, затова бе споделила мислите си със своя съпруг и бе дошла тук с неговата благословия. Единственото му притеснение бе как ще се отрази дългият път на нея и на детето им, но беше умилостивен, когато тя му каза, че ще вземе Вероника и тя ще я кара с каляската. Бе оставила всички в голямата кухня, която, въпреки все по-нарастващото семейно богатство, си бе останала сърцето на къщата. Сърцето й се стопляше, когато си спомнеше сцената, която бе оставила зад себе си — Бернардино бе отворил голямата си дъска с всички свои безценни въглени и бои и бе разстлал велен за момчетата.
— Ще ги науча да рисуват — бе заявил той с обичайната си самоувереност — защото съм сигурен, че именно с това ще си изкарват хляба, когато пораснат!
Тя се бе усмихнала мило и бе попитала:
— И двамата ли ще стават художници?
А той бе посочил към корема й, поправяйки я:
— И тримата!
Тя целуна всички подред, очаквайки сълзи от малките, но после, със сърце, изпълнено с радост, осъзна, че те се чувстват съвсем добре и само с новия си баща. Елиях отдавна се бе превърнал едва ли не в покорен слуга на Бернардино заради случая с нарисувания гълъб, но дори и малкият Йовафет бе започнал да го приема спокойно и се отдаваше с наслада на игрите, които той предложеше. Към момента, в който потеглиха, тримата бяха по-оцветени и от самия велен, и най-вече — най-голямото момче, Бернардино. Тя само се бе усмихнала, без да прави забележки. Не би се изненадала, ако при завръщането си завареше Вила Кастело декорирана като църквата в Сароно. Важното е, че бе започнало нещо важно, което можеше само да я радва.