— Синьора!
Видя как слугинята скача и се прекръства уплашено, но младата й господарка просто насочи очи към него. Те бяха сини като водите на езерото Маджоре, където се намираше селото на неговото детство — Луино. Никога до този момент не бе харесвал езерото толкова, колкото сега — сега, когато можеше да го сравни с очите й. Лицето й не изразяваше абсолютно никакви чувства, беше почти безжизнено. Но дори и тази сериозност не бе в състояние да скрие красотата й.
— Синьор? — изрече кратко тя.
Гласът й беше тих и музикален, но излъчването й беше ледено. Не би могла да бъде на повече от… колко? Може би седемнайсет? Но пък каква осанка, какво достолепие само! Без да прави опити да снижава гласа си, Бернардино каза:
— Синьора, бих искал да ми позирате като модел. Искам да ви нарисувам!
Сега вече бе привлякъл цялото й внимание. Симонета бе дошла тук, за да се помоли за чудо. Това ли й бе изпратила Божията майка? Мъж, който бе най-малко на четирийсет, ако не и повече, висок, отвратително красив, отправящ й предложение, което тя не разбираше. Да не би това да бе поредното изпитание? Какво би могла да има предвид с това Небесната царица?
— Да нарисувате… мен? — прошепна объркано тя.
Към този момент обаче отец Анселмо вече бе успял да стигне до тях — широката му роба не му бе позволила да върви по-бързо през църквата.
— Приемете извиненията ми заради този човек, милейди! — изрече задъхано. — Той е просто художник. („Велик художник“ — вметна Бернардино, обаче никой не му обърна внимание.) — Дойде да изрисува стените на тази църква и ако разбирам правилно безочливото му предложение, той желае да му позирате за… за една от фигурите тук!
— Не просто за коя и да е фигура — обади се накрая Бернардино. — А за главната фигура! За самата Дева Мария! — и за да подчертае значението на думите си, плесна весело намиращата се близо до него статуя на Богородица по задните части.
Това вече дойде в повече на Симонета ди Сароно. Напусна веднага църквата, следвана плътно от Рафаела. Тонът на този човек и непочтителното му отношение към Дева Мария бяха възмутителни. Но за внезапното й напускане имаше и още една причина. Тя бе направила унизителното за себе си откритие, че въпреки огромната си скръб се е поддала вътрешно на неземната му красота. И сега нищо, нито дори фактът, че от много дълго време бе без Лоренцо в леглото си, не бе в състояние да й опрости този огромен грях. Чувстваше се разтърсена до дъното на душата си и много виновна, затова реши да изкупи греха си с дълги часове пред домашния си олтар, където нямаше опасност да го види. Не чу извиненията на отец Анселмо, но много добре чу прощалните думи на своя мъчител. Той излезе на стълбите на църквата и се провикна към отдалечаващата се черна фигура:
— Ще ви платя!
Анселмо завлече Луини обратно в църквата и изрече с укор:
— Не говорете глупости, господине! Тя е една от най-богатите дами в Ломбардия! Няма нужда от вашите пари!
— Всички имат нужда от пари — каза Бернардино, загледан в нея. — Та като стана въпрос за това… — остави се свещеникът да го отведе обратно до олтара и да му обясни условията, при които го наемат.
— За всяка фигура на светец ще получавате по двайсет и два франка на ден.
— Значи искате повечко светци, така ли? — изгледа го с цинична усмивка Бернардино. — Повишават драматизма на помещението, нали така? Сърца, очи и гърди, изтръгнати от нещастното тяло на мъченика, и повечко канонизирана карантия!
— Точно така — отговори безстрастно свещеникът. — Но набожните се идентифицират с техните страдания, особено в години като сегашните. Отправят молитвите си към тях, считайки ги за свои посредници пред Бога, кръщават децата си на тях, призовават ги, дори когато ругаят. Светците са вплетени в самата тъкан на нашия живот. А в Ломбардия те буквално вървят сред нас!
— Какво би трябвало да означава това?
Анселмо въздъхна, обърна гръб на своя мъчител и тръгна по пътеката между пейките, като промърмори:
— Някой ден може би ще разберете.
Бернардино тръгна след него, тъй като имаше още важни въпроси, свързани с поръчката.
— А как е решен въпросът с храната и подслона?