Свещеникът се обърна и поясни:
— Поръчано ми е да ви кажа, че ще получавате безплатно хляб и вино, а иначе можете да живеете тук, в камбанарията на църквата — тук свещеникът се усмихна гордо и допълни: — Сигурен съм, че ще се чувствате много удобно! Камбанарията е сравнително нова, построена е от дарение, направено през 1516 година, и се счита за една от най-добрите в областта!
Но Бернардино изобщо не го слушаше. Само каза:
— Хубаво. За тези пари ще ви направя безплатно и едно Рождество!
Анселмо едва сдържа усмивката си. Прецени, че е безсмислено да показва на художника своята радост и гордост — парченце от Светия кръст, поставено в обсипаната с рубини мощехранителница в апсидата. Непочтителността на Бернардино не му допадаше, но пък не можеше да не го харесва като човек. Освен това само как рисуваше! Анселмо бе виждал неговата творба „Христос с трънен венец“, докато беше в семинарията в Милано. Всъщност именно благодарение на тази творба бе познал Луини още в мига, в който беше прекрачил прага на църквата — защото с присъщата си арогантност художникът бе изрисувал Христос по свой образ и подобие. Бернардино може и да имаше божествена външност, но репутацията му бе на човек безбожник и с нисък морал. Затова, чрез една много сполучлива игра на думи с името му и името на родното му село Луини, неговият приятел и колега по четка Вазари много точно му бе дал прякора „лупино“ — вълкът. Анселмо въздъхна вътрешно и се замоли творецът да не им създава неприятности. Предпочете да се върне към темата, като попита:
— Колко време ще отнеме изработката на толкова много стенописи?
Луини потърка брадичка и отбеляза:
— По принцип работя бързо. „Христос с трънен венец“ я направих за трийсет и осем дена, а онази фреска имаше сто и четиринайсет фигури — вдигна очи към красивия свод над главата си, изпълнен с възхита от архитектурата на интериора. Църквата беше много приятна, цялата в бяла мазилка и гипсови корнизи. Няколко анонимни художника бяха направили бледи опити да изрисуват колоните с библейски сцени, но съвсем скоро те изобщо нямаше да могат да се сравнят със стенописите, които той щеше да изработи. Постави ръка върху една от студените бели колони. Открай време беше свикнал да възприема църквите като живи, дишащи същества. Тази определено беше женска — корнизите й приличаха на бяла дантела, камбанарията излъчваше по-скоро нежност, отколкото натрапчивост, външната засводена галерия бе опасана с красиви дървета. Сякаш приветствайки пристигането му, камъкът на колоната под ръката му се затопли и той започна да плъзга дланта си нежно нагоре-надолу, сякаш галеше бедрото на поредното си женско завоевание. — Приготви се — изрече тихичко, сякаш говореше на жена. По някаква странна асоциация на идеи той се загледа към голямата празна стена на преддверието на църквата и каза по-силно: — В онзи край ще направя „Поклонението на влъхвите“. В центъра на композицията ще бъде Дева Мария, за чийто образ ще използвам Симонета ди Сароно — изрече името така, сякаш не искаше никога да го забравя.
Анселмо поклати глава, удивен от упоритостта на Луини, и отбеляза:
— Тя никога няма да се съгласи да ви позира.
Бернардино се усмихна и зъбите му проблеснаха като на вълка, на който го оприличаваха.
— Ще видим! — рече самодоволно.
Пета глава
Пейзажът на Ломбардия
Амария и баба й работеха под светлината на свещите. В това отношение бяха извадили късмет, защото на дневна светлина външният вид на дивака сигурно би се понесъл трудно от по-чувствителните души. А светлината на свещите беше милостива. Превръщаше червеното на кръвта в черното на меласата. Скриваше зеленикавите петна на гангренясалата кожа и позлатяваше болезнено жълтеникавата бледност на плътта под сплъстената коса. Обръщаше в златни прашинки въшките и бълхите, които пъплеха из туфите на космите, и скриваше изпъкналите паяжини от венички в кръвясалите очи, за да остави единствено блясъка на добротата и на живота.
Бяха положили дивака, или Селваджо, както бяха решили да го наричат, върху скромната си дървена маса, която Амария беше покрила със слама, за да му бъде по-удобно на нещастните кости. Беше стъкнала огън със съчките, които бе събрала още в гората, и беше затоплила в огнището ведро с вода. Едва тогава бяха започнали.
Беше се наложило да разрежат дрехите му с ножиците на бабата, за да ги отделят от плътта му. Селваджо ги наблюдаваше, без да отрони и звук, но накрая, когато стигнаха до мястото, където платът бе залепнал здраво за раните му и заедно с него започна да се отлепва и кожата му, нещастникът изгуби съзнание от болка. Амария намокри обилно дрехите му с вода, за да улесни отделянето им, а после захвърли въшлясалите дрипи в огъня. Но около гърдите на дивака откриха фино тъмно платно — под светлината на свещите изглеждаше черно на цвят, но приличаше на някакво знаме, така че бабата го отдели за изпиране, в случай че после човекът си го поиска. Нямаше никакво съмнение, че знамето е било използвано, за да спре кръвта на най-голямата рана — рана, която беше толкова дълбока, че Амария тихичко изписка, а бабата се зачуди как така не го е убила. Ала това не бе единствената рана по тялото му — по плътта му се виждаха и други ранички, които обаче не бяха разрези, а по-скоро дупчици. Гърдите и раменете му бяха изпъстрени с цяла гора от такива дупчици, кръгли като остриетата на стрели, само че без стрелите, и много по-мънички. Бабата се прекръсти и призова на помощ свети Себастиан — светец, за когото знаеше, че е приел в тялото си не една и две стрели. После се приведе и се загледа по-внимателно, покривайки лицето си с парче плат, напоено с бирена мая, за да не зарази с дъха си нещастника. И видя как от една от дупчиците наднича кръгло метално грахче. Раздвижи го и то се изтърколи от плътта, изтрополявайки тихичко на дървените дъски, върху които лежеше Селваджо. После и двете жени се приведоха над него, за да го огледат.