После пак грабна ножиците и накара внучката си да извърне глава, след което се зае да изрязва мъртвата жълтеникава плът около кратера на голямата рана — тя поне беше със сигурност от острието на меч. Подаде обратно ножиците на Амария, като й заръча да ги почисти, а след като изпълни заръката, внучката й ги използва, за да се заеме с косата на дивака. Изряза първо големите туфи на сплъстяванията, докато накрая косата му не остана с еднаква дължина навсякъде. После я изми с вода и сок от лимон, за да премахне въшките, а докато режеше жълтия плод, за да го изстиска върху главата му, той като че ли се оживи. Клепките му изпърхаха — може би от сока на лимона раните го бяха смъднали — и тя се почувства длъжна да прошепне едно извинение, при което очите отново се затвориха. Бабата взе своята костна игла и натопен във восък конец и заши почистената рана толкова добре, колкото можа. Беше чувала за подобни начини за лечение на бойното поле и намираше в тях огромен смисъл. А и шиенето бе неотменна част от живота й. Ако нещо се скъса или разпори, просто го зашиваш, за да се затвори. В подобни моменти на ужас старицата се придържаше здраво към реалността на своя бит — защото, за да се съхраниш в този полудял свят, трябва да се захванеш за нещо сигурно. Докато шиеше, се опитваше да си представи, че кожата му е калъфка на възглавница и че сега тя шие, за да не позволи на пуха на възглавницата да излети, както и на вътрешностите от корема му.
Задачата на Амария беше по-лесна — тя наточи камата на Филипо върху камъните край огнището и започна да бръсне брадата, която покриваше лицето на дивака. Докато втриваше зехтин в кожата му, за да улесни бръсненето, почувства необичайно разтрисане в тялото си, когато усети топлината на кожата му и бодежа на космите на брадата му — никога досега не бе докосвала мъж. Не си спомняше нито грубата целувка на любящ баща, оставяща червенина по бузите й от наболата брада, нито мускулестата прегръдка на брат. Всичко това бе за нея напълно ново — толкова ново и приятно, че лицето й се зачерви под пламъците на огнището, а сърцето й заби лудо в ушите й. Старанието й разкри лице с правилни, красиви черти и изискан външен вид, което бе много далече от дивака, за когото бяха нарочили този нещастник. Когато забеляза, че брадата я няма, бабата се извърна, за да го огледа добре. Оказа се млад, много млад. Беше си го представяла като Филипо, но сега, докато продължаваше да шие раната му, осъзна, че дивакът е по-скоро момче — възрастта му бе повече като на внук, отколкото като на син.
Накрая Амария се зае да реже приличащите на нокти на граблива птица костни израстъци от пръстите на Селваджо. Когато приключи и с тази задача, тя изми ръцете му и втри в тях алое, за да успокои раните и мехурите му. Забеляза, че въпреки всичките си рани лявата му ръка е мека и изискана, като на благородник, а дясната ръка бе със загрубяла от мазоли длан, като на опитен войник, който всеки ден размахва меча си. Бабата намаза раните на човека с мехлем, който бе направила лично от градински чай и свинска мас. Преди да намаже и превърже по-дълбоките обаче, наля в тях вино. Двете жени работеха тихо, като само от време на време си промърморваха по нещо за нещата, които трябва да се направят. Часовете минаваха. Свещите и положеното на нара тяло напомняха на старицата за будуване около смъртник и тя отлично си даваше сметка, че в крайна сметка работата им може да завърши и така, защото раните на нещастника бяха толкова много, а някои от тях — толкова дълбоки, че имаше голяма вероятност да не дочака утрото. Но пък си даваше сметка, че дори и да издъхне, тя поне ще е направила онова, което трябваше да стори за сина си. Беше почистила всичките му рани, беше ги намазала и превързала и накрая покри момчето с чиста ленена завивка и го остави да спи — да заспи със съня на възстановяването и живота или на отчаянието и смъртта. Но когато сивата светлина на утрото омаломощи силата на свещите, клепките му отново изпърхаха, а върху изпосталялото му лице изби червенина, каквато до този момент не бе имал. А когато светлината на деня най-сетне заяви правата си и когато всички рани вече бяха скрити, случаят като че ли не изглеждаше вече така тежък, както преди. Затова двете жени си позволиха глътка надежда. Гостът им не изпадна в треска и не започна да бълнува, кожата му не се усещаше гореща на пипане, цветът му не се менеше. Лицето му се виждаше много добре. Когато се отвориха, очите му се оказаха зелени като босилек, а на дневната светлина косата му придоби червеникавокестенявия отблясък на крило на сокол чучулигар.