Рамката с главата на Симонета се виждаше чак от пътя за Комо, извиващ калните си коловози към обрамчените със сняг планини и бистрите като огледала езера. Доставчиците на храна и вода, амбулантните търговци и селяните виждаха постоянно дамата на прозореца, докато пътуваха по своите дела към и от Сароно. Преди биха се присмели на това неотменимо присъствие, но времената, които бяха настъпили, изобщо не бяха за смях. Твърде много от техните братя и бащи бяха заминали на война и твърде малко се бяха върнали. А войните не бяха една и две. Все войни, които като че ли нямаха нищо общо с тяхната Ломбардия, но които очевидно бяха изключително важни за разни велики мъже с низки мотиви — папата, френският крал и алчният император. И ето че тяхното скромно, но проспериращо шафранено градче Сароно, разположено между славните кули на Милано и сребристото величие на планините, залиня и одрипавя от конфликта. Грубите войнишки ботуши бяха изтъркали изящните павета на площада, а стоманените шпори бяха изронили мекия камък от ъглите на къщите, докато кавалерията на Франция и на Империята преминаваше през него във вихрушка от погрешно насочена праведност. За това добрите бюргери на Сароно разбираха много добре какво чака Симонета и макар да бе истинска дама, те я жалеха за човешките чувства, които споделяше с всички майки, съпруги и дъщери в този град. И нямаше как да не забележат, че макар денят, от който толкова се ужасяваше, настъпи, тя продължаваше все така, ден след ден и нощ след нощ, да си стои на прозореца с надеждата той все пак да се завърне у дома.
Вдовицата от Вила Кастело — защото сега тя беше точно това — бе сред главните теми, които се нищеха на площада. Старите златисти камъни на Сароно, с неговите разположени като лъчи на звезда улици, избликващи от площада на църквата, чуваха всичко, което имаха да кажат жителите му. А те говореха за деня, в който Грегорио ди Пулия, оръженосецът на господаря Лоренцо, се бе влачил, съсипан и окървавен, по пътя към портите на голямата къща. Бадемовите дървета, които се редяха покрай двете страни на пътя, помахваха с клони, докато той минаваше, а сребристите им листа нашепваха, че вече знаят скръбната новина, която той носи. Едва тогава господарката бе напуснала своя прозорец, за да се появи в рамката на вратата на къщата. Очите й се взираха вторачено, настоявайки да видят фигурата на господаря, а не на васала. Но щом разпозна походката и осанката на Грегорио, сълзите сами рукнаха от очите й. А когато той се приближи и тя зърна меча в ръцете му, се строполи безжизнена на земята. Всичко това бе видяно и разказано от Лука, син на Лука, помощник-градинар в имението. Два дена подред момчето се бе наслаждавало на своята знаменитост, защото бе единствен свидетел на сцената. Нареждаше, подобно на пътуващ проповедник, историята си пред тълпата жители на градеца, струпали се, жадни за клюки, в сянката на църковната камбанария — единственото убежище от прежурящото слънце. Тълпата се местеше заедно със сянката. Измина цял час, докато коментарите и възклицанията спрат. Говориха толкова много за Симонета, че дори църковният свещеник — тази добра душа, се принуди да отвори вратите и да поклати неодобрително глава към Лука изпод своята дебела сянка. Помощник-градинарят побърза да сложи край на разказа си още докато вратите се затваряха — защото за нищо на света не искаше да остави неразказана най-чудната и най-загадъчна част от тази трагедия — че оръженосецът бе донесъл от бойното поле и нещо друго. Дълго и метално — не, не беше меч… Лука нямаше никаква представа какво бе това нещо. Нямаше представа също така, че след като господарката се бе свестила, тя и нейният васал бяха прекарали в съвещание два часа, след което тя отново бе заела мястото си на прозореца, за да остане там може би до Деня на Страшния съд. Ден, за който всички се молеха Господ да я събере отново с нейния любим и съпруг.