Нотариусът изсумтя възмутено. Подобно неблагоразумие бе недопустимо за човек на предпазливото боравене с финансите като него самия. Одериго не беше злодей — просто беше безразличен към участта на Симонета. В работата си, а особено във времена като днешните, той бе свикнал да се справя с клиенти, оказали се изведнъж разорени. Сега извади бавно от джоба си кърпичката, която носеше за такива случаи, но когато дамата вдигна глава, той с огромно облекчение забеляза, че очите й са сухи. А каква жена беше само! За първи път през дългата си кариера нотариусът долови в сърцето си твърде непривичен проблясък на съчувствие, защото никога досега не бе виждал такова изражение на пълна безнадеждност върху толкова красиво лице.
— Милейди — започна, — не трябва да се отчайвате. Мога да ви спечеля малко време. Ще усмиря кредиторите ви и ще се върна след месец. Дотогава положете всички усилия да се прегрупирате, така да се каже. Продайте всичко, което можете, и намалете броя на слугите си — надявам се, че засега няма да се наложи да напускате поне къщата. Но имайте предвид, че пренастройката ви няма да бъде никак малка! Направете всичко по силите си и си оставете само най-необходимото, разбрахте ли ме?
За първи път, откакто беше дошъл, Симонета го погледна в очите. Боже, къщата! Никога, ама никога досега не й бе хрумвало, че някога ще й се наложи да напусне Вила Кастело. Не, за нищо на света! За нищо на света не би допуснала да изостави онова, което бяха споделяли двамата с Лоренцо, каквото и да й струваше това! Кимна бавно на нотариуса, давайки му знак, че го е разбрала, и той си тръгна. Докато вървеше по алеята между бадемовите дървета пред къщата, Одериго Бекерия не спираше да превърта в ума си мига, в който Симонета ди Сароно го беше погледнала в очите.
Какъв месец беше само! Какво ограничение на разходите, какво падение! Каква разлика щеше да види Одериго, когато следващия път поеме по алеята между бадемовите дървета към Вила Кастело! Всяка слугиня и всеки слуга, които досега бяха работили в имението, трябваше да бъдат освободени — с изключение на скъпата Рафаела, от която Симонета се нуждаеше повече като приятелка, отколкото като камериерка. Грегорио също бе запазил мястото си по три причини — от милосърдие, заради раните, които бе получил във войните; заради вярната му служба и безрезервната му лоялност към наскоро споминалия се млад господар; и заради привързаността, която Симонета виждаше да расте между някогашния оръженосец и Рафаела. След като самата тя бе откъсната от своята любов, не можеше да понесе да раздели други двама влюбени.
Един слуга и една камериерка трябваше да й стигнат. Всеки ден Симонета обикаляше стаите на имението с Рафаела, за да решат кои скринове, кои фини драперии и кои картини могат да бъдат продадени. Отново заедно прегледаха гардероба на господарката. За бижутата, кожите и пищните рокли от по-щастливи времена бе настанал момент да бъдат продадени. Огромният гоблен, който покриваше цяла стена в голямата трапезария и изобразяваше обречената любов между Ланселот и Гуиневир, беше свален от рамката си. Докато го нагъваше за продажба, Симонета прокара тъжно ръце по изящните шевове и въздъхна. Обичаше тази сцена — страстната прегръдка между виновната кралица и нейния рицар в бляскави доспехи, наблюдавана иззад сенките от Артур, а отзад, в далечината, белите островърхи кули на Камелот, издигащи се над главите им като корона. Дрехите на Лоренцо, недокоснати, откакто бе тръгнал на война, също трябваше да си заминат. Симонета не си позволи да зарови лице в бельото му, за да усети неговия аромат, нито да си спомни, че под този кадифен ръкав бе усещала твърд, топъл мускул, когато се отпускаше на ръката му, или широчината на гърба му под тази кожа, на която се бе наслаждавала, докато танцуваха. С пресъхнали от мъка очи тя се освободи от всичко негово — с изключение на един костюм за лов от домашно платно, който задържа със специална цел.
Сега, когато вече нямаха пари за месо, Симонета започна да възстановява уменията си с лъка. Спортът, на който някога се бе отдавала за разнообразие, тъй като подхождаше перфектно на една изискана дама, сега стана за нея точно толкова важен, колкото бе и за най-бедния селянин. Час след час тя прекарваше пред прозореца си — обаче вече не плачеше, а изстрелваше стрели с все по-голяма точност към бадемовите дървета. Когато стрелбата й се подобри, тя реши да изостави нещастните дънери, покрити с дупки от стрелите й като тялото на свети Себастиан, и боядиса с червена глина само един бадем, който избра за своя мишена. След това продължи да боядисва по същия начин други дървета, разположени все по-далече и по-далече от къщата, докато накрая прецени, че е станала истински професионалист с лъка. За да подобри още повече уменията си, тя си представяше, че стреля по испански войници, а понякога, тайничко, че стреля и по онзи художник, когото така и не можеше да забрави. Тази стрела е за сребристите му очи, тази е за тъмните му къдрици, тази е за влудяващата му усмивка с яркобелите зъби, която я преследваше непрекъснато — измъчваше я със спомена, че я бе стоплила там, където тя смяташе, че се е вледенила завинаги. Понякога мислеше за него и докато се разхождаше из гората, облечена в стария ловен костюм на Лоренцо, докато поставяше капани и убиваше зайците, които ловеше. Изпитваше безмилостна наслада, когато откриваше нещастните същества да се борят за живота си, докато всъщност затягат още по-силно примката около вратовете си. Сваляше кожите им и ги изкормваше с неподозирано и за себе си умение. Докато топлата им кръв шуртеше по белите й ръце, тя се къпеше във вълните на гнева си и усещаше как сърцето й се вледенява все повече. Подобно на някогашните езически жреци гадаеше бъдещето по вътрешностите им. Онова, което някога бе било силно и топло, сега бе студено и безжизнено. От време на време изправяше гръб и поглеждаше през гората към къщата си. Заскрежените бадемови дървета проблясваха като покрити със строшени диаманти, а ниското зимно слънце обагряше къщата в розово. Оглеждаше елегантната квадратна сграда с последните остатъци от топли чувства, които можеше да изпитва. Бог й бе отнел любовта на живота й — нямаше да му позволи да й отнеме и къщата.