— Синьор — изрече Симонета с новопридобита увереност, — аз няма да напусна тази къща! Какво друго мога да направя? Кажете ми, къде бих могла да потърся помощ? Какво да сторя? Готова съм!
Одериго отвори уста, но размисли и я затвори. Познаваше един човек, който би могъл да помогне, но като добър християнин нямаше никакво желание да я запраща по този път. Поклати глава, макар и по-скоро на себе си, но тя видя всичко.
— Какво? Кой? Кажете! — извика нетърпеливо. Приближи се до нотариуса и пое нежно ръката му. — Знам, че можете да ми помогнете! За бога, кажете ми къде бих могла да потърся помощ?
— Милейди — въздъхна Одериго, — наистина познавам човек, който би могъл да ви помогне. Но няма да го направи нито заради вашия Бог, нито заради моя, нито заради който и да било друг. Името му е Манодората.
Симонета чу ахването на Рафаела зад гърба си и видя как камериерката й се свлича на пода и закрива глава с престилката си. Обърна се към Грегорио, който бързо започна да се кръсти и да нарежда някаква молитва. Озадачена, но все още неразбираща нищо, тя се обърна пак към нотариуса и рече:
— Манодората ли? И кой е той? Може ли да ми помогне?
— Да, той може да ви помогне, милейди.
— Тогава защо всички се плашите толкова от него? Що за човек е той? Да не би да ме пращате при самия Дявол, а?
Този път Одериго нямаше сили да я погледне в очите, когато отговори:
— Може и така да се каже, милейди. Той е евреин!
Седма глава
Манодората
Във вратата беше издълбана някаква звезда. Странна звезда, с шест върха, създадена така, сякаш два триъгълника бяха втъкнати един в друг, а после завъртени, за да останат върховете им навън. Симонета не беше виждала никога нещо подобно и за момент страхът й бе заменен от чисто човешко любопитство, когато пръстите й проследиха дълбоките нарези в тежката дървена врата. В този момент вероятно изпитваше противоречиви чувства, защото разговорът й с Одериго Бекерия тази сутрин й бе дал множество поводи за размишление. Беше й се наложило да изтърпи воплите на своята камериерка и слугата си, които вкупом умоляваха Бога да изпрати наказание за човека, който живееше в тази къща, и за целия му народ.
Симонета винаги се бе считала за много религиозна — беше ревностно набожна до онзи ден преди един месец, когато бе отишла в църквата „Санта Мария деи Мираколи“. Беше се успокоявала, че не ходи на църква, защото скърби твърде много за Лоренцо, че има много работа с оправянето на проблемите в домакинството си и дори че мрази Бога, задето й бе отнел съпруга. Така и не призна, дори пред себе си, че просто се страхува да не види отново онзи мъж.
Ала Симонета нямаше никакво намерение да обръща гръб на Бог завинаги. Просто в този момент не бе в състояние да мисли за него, нито да го възхвалява. Сърцето й подсказваше, че няма почти нищо, за което да му благодари, и много, за което да се моли, но имаше усещането, че на Господ вече му е писнало да я слуша. Ала според нейните слуги сега вече бе изправена пред опасността да изгуби завинаги християнската си душа, и то само защото се кани да говори с евреин.
Никога досега не бе чувала подобни проклятия, никога досега не бе чувала подобни грозни думи от устата на любимата си камериерка, нито пък от нейния благ васал Грегорио. Защото, както разбираше от тях, евреите били истински демони. Мъжете били върколаци, а жените — вещици. Били направо обезобразени, което пък им било наказанието заради смъртта на Христос, за която били пряко отговорни. Гениталиите на мъжете и жените били на практика едни и същи — те не можели да се чифтосват така, както бил предвидил Бог, нито пък да раждат по естествен път, а изплювали бебетата си през устата си в някакви кървави торбички. Пиели кръв и се хранели с плътта на християнските бебета. Не били в състояние да усетят топлината на слънцето и излизали само през нощта, никога през деня. Били много вещи в тъмните изкуства и можели да омагьосат и прокълнат добрите християни, които се разболявали и умирали. Използвали уменията си, за да трупат несметни богатства, които изстисквали от нещастните, богобоязливи християни.