— Имате бизнес с моя приятел Бекерия, така ли? Макар че не бих могъл да го нарека нито приятел, нито враг. Би могъл и да се изплюе срещу мен, докато ме моли за пари. Бекерия все още не е решил какво да мисли за мен. И като повечето християни, и той смята, че бизнес е мръсна дума. Затова подозирам, че сте дошла тук по собствена воля.
Симонета изпита огромно неудобство, че е разкрита толкова бързо. Осъзна обаче, че няма никакъв смисъл да играе игрички с евреина. Затова рече простичко:
— Дойдох да ви помоля за помощ.
— Значи сте си изгубила времето. Както и моето.
С тези думи Манодората отново вдигна перото си и направи знак на слугинята да изпрати посетителката. Симонета се изправи, но когато перото започна отново да скърца по хартията, заговори бързо:
— Моля ви! Може да изгубя къщата си!
— Виждам, че не сте свикнали да се молите. Номерът е да ми изтъкнете причина, за която ме е грижа. Е, можете пак да опитате.
— Изгубих съпруга си.
— Става, но не е достатъчно.
Симонета обори глава и издиша дълбоко, сякаш това бе последният й дъх. И после заговори тихичко, по-скоро на себе си:
— Значи всичко е ясно, с мен е свършено. По-добре испанците да бяха убили и мен!
Перото спря да скърца.
— Испанците ли?
— Да. Край Павия.
— Испанците са убили съпруга ви?
— Да.
Манодората насочи върха на перото към стола и рече:
— Заповядайте, седнете!
Симонета отново приседна и сърцето й заби с нова надежда.
— Ето, виждате ли, синьора Ди Сароно, хванахте му цаката на моленето! Участта ви не ме развълнува, но после изрекохте нещо, което събуди интереса ми. Защото, може би не знаете, но ние с вас имаме нещо общо. Аз също мразя испанците. И ми се ще да вярвам, че имам пълното основание да говоря от първо лице по този въпрос — защото мнението ми не се дължи нито на слухове, нито на догадки — прикова погледа й със своите светлосиви очи и тя се изпълни с усещането, че той е напълно наясно с всичко, което й бяха казали за него.
— Значи познавате добре този народ, така ли? — осмели се най-сетне да изрече тя.
— Би трябвало. Защото, може би не знаете, но аз също съм испанец.
Главата на Симонета се замая.
— Наистина ли? — изфъфли.
— Наистина. Невинаги съм бил известен като Манодората. Роден съм в Кастилия като Захей Абраванел. Но това не ми пречи да мразя испанците. Защото те ми отнеха нещо, което аз също обичах. В моя случай обаче това е ръката ми.
И вдигна над бюрото ръката, която до този момент бе крил отдолу. Макар възпитанието да й диктуваше друго, Симонета не можа да се сдържи и се вторачи ококорено в нея. Да, ръката му наистина беше златна. Проблясваше под светлината, нахлуваща през красивите остъклени прозорци. Загледа се с любопитство в нея. Забелязвайки интереса й, евреинът приближи ръката си към нея. Беше солидна, пръстите бяха изработени изключително сполучливо. Виждаха се даже нокти и линии на дланта, когато я обърна. А в самия й център, на мястото, където човек би могъл да постави монета, без да падне, се виждаше същата звезда, която Симонета бе зърнала и на вратата.