— Какво мислите за ръката ми? — попита домакинът.
— Мисля, че е изработена великолепно.
— Така си е. Даже може би по-умело от вашата, защото виждам, че три от пръстите ви са с еднаква дължина — нещо, което никой майстор не би допуснал. А моята ръка е изработена не от Бога, а от един от моите флорентински братя. Служи ми добре. И е единствената вярна част от историята, която разказват за мен.
Симонета усети, че по цялото й лице се разлива руменина.
— Какво друго са ви казали? Че ям деца ли?
Тя само сведе очи.
— Останалото се обяснява лесно от рационалния ум. Може и наистина да им приличам на мечка, защото непрекъснато нося кожи. Но това се дължи на факта, че съм привикнал на доста по-топъл климат от вашия. И нямам никакъв афинитет към човешката плът. Имам съпруга и двама сина, които обичам от все сърце. Може би сте ги видели как играят навън.
— Съпруга ли?
— Да, казва се Ребека. А синовете ми са Еванджелиста и Джован Пиетро. Изненадана ли сте?
— Само от това, че играят заедно. Във великите… християнски семейства за децата се грижат само бавачките. Затова аз почти не познавах майка си — изрече тя, изненадвайки сама себе си с това признание пред напълно непознат човек.
— Значи тези семейства не са чак толкова велики. Чувам, че дори християнският крал Франсоа, който бе взет в плен в Павия, бил предложил вместо себе си своите двама сина — едно презрително изсумтяване бе напълно достатъчно, за да покаже презрението му към въпросния крал. — Що се отнася до богатството ми, натрупал съм го съвсем честно — благодарение на това, че разбирам принципите на банкирането и основите на арабската математика. Което, разбира се, ни връща директно към вашите проблеми.
Симонета се почувства окуражена от подобна откритост и обясни подробно ситуацията, в която се намираше. Манодората я слушаше внимателно, като от време на време поглаждаше брадата си със златната си ръка, сякаш продължаваше да усеща нещо с фалшивите си пръсти. Когато тя привърши разказа си, той замълча и тя го погледна притеснено. Накрая той я изненада с думите:
— Мисля, че трябва да посетя вашето имение. Най-вече, защото бихте могли да ми го дадете като гаранция, ако не успеете да ми върнете заема — вдигна ръка, за да парира протестите й. — Подобна практика е напълно нормална, повярвайте ми! От друга страна, след като го видя, вероятно мога да измисля начин да накарам имението да ви се отплати. Защото, разбирате ли, за да го задържите, може да ви се наложи да накарате земята да заработи за вас, а аз трябва да се уверя, че има начин това да стане. Ще ви посетя след една седмица, но имам едно условие. Преди това вие трябва да изкарате някакви пари съвсем сама. Сред обичайните практики е и да ми предложите някаква сума като аванс за помощта ми. Виждам, че сте благородничка и не сте свикнали да работите, но ако искате да ви помогна, трябва да се научите да работите!
— Но как? Онова, за което ме молите, е напълно невъзможно! Ако можех да изкарвам пари, нямаше да бъда тук, при вас!
— Помислете си, госпожо! Няма ли някакъв начин, някаква възможност, която да ви е била предложена? Използвайте ума си, защото аз помагам само на онези, които знаят как да си помогнат и сами.
Разбира се, че си спомняше. Прощалните думи, с които той я беше изпратил, думите, които навремето й се сториха толкова обидни. Но ето че сега онова споменаване за заплащане можеше да се окаже нейното спасение.
— Ами… имаше един човек, който искаше да ме рисува. За църквата — тук, в Сароно. Но това беше преди известно време. И оттогава аз малко… се промених. Сега може и да не иска вече да ме рисува.
Стори й се, че забеляза проблясването на весело пламъче в очите на евреина, но устните му си останаха все така безстрастни, когато изрече:
— Не ме бива много по комплиментите, синьора, но мога да ви уверя, че всеки мъж, който ви е зърнал, би искал да ви нарисува, ако можеше — след това се изправи рязко, показвайки, че срещата им е приключила. — Ще оставя това решение на вашия здрав разум. След седмица ще ви очаквам с аванса. Ако не се появите, деловите ни отношения приключват дотук.
И й подаде дясната си, златната си ръка, забелязвайки колебанието й, преди да я приеме.
Ръката се оказа изненадващо топла на пипане — очевидно металът се затопляше от чуканчето, към което беше прикрепена. Симонета срещна погледа на евреина. Разбра, че е забелязал колебанието й, което му бе подсказало, че тя е наясно с условията. И за първи път, откакто я прие, той се усмихна, но истински, и усмивката трансформира цялото му лице.