Старицата беше на двора и разпъждаше кокошките с пръчка. Изсумтя, когато чу новината, че дивакът се е събудил, но сърцето й претупа от радост, от онова негово кратко събуждане, когато го бяха довели в дома си, тя не си бе позволявала да чувства нищо към него, защото знаеше, че може и да не оживее. Затова се бе държала изключително сдържано. Но сега вече не бе в състояние да се преструва на безразлична, когато се втурна бързо към къщата след бъбривата си внучка. Завари младежа вече повдигнат на лакът. Двете жени моментално го вдигнаха под мишниците и му помогнаха да се върне на импровизираното си легло. Амария пъхна под раменете му навита овча кожа за възглавница, а после се втурна към огнището да вземе гърнето с кашата и през цялото това време нито за момент не млъкна.
— Бабо, ти придържай главата му. Можеш ли да държиш главата си мирна? Можеш ли да си отвориш устата? Ето, хапни малко от това. Ще ти се отрази добре. Бабо, изтрий му брадичката. Това е обикновена каша, но я направих по-лека, с малко козе мляко, зехтин и хубав пармезан. Имаме си една бучка от това сирене в килера, увита е в платно и я пазим само за специални случаи като Пасха и Юл, и денят на свети Амброзий. Той е нашият светец, ако не знаеш — искам да кажа, че е светец на Ломбардия и на Милано. И специално мой светец, защото нося неговото име. Но реших, че пармезанът ще ти дойде добре. В крайна сметка, щом нещо има добър вкус, трябва да е добро и за човека, нали така?! А за тази вечер мисля, че ще заколим една кокошка. Нали така, бабо? Мисля, че ще ти се отрази много добре, защото нашите кокошки са най-хубавите в Павия, нали така, бабо?
— Нищо подобно.
— Както и да е. Мисля, че една топла пилешка супа ще те изправи скоро на крака. А утре може и да открия някакви корени в гората, може би розмарин за кашата. Розмаринът е много полезна лечебна билка, а аз разбирам малко от такива неща. Баба винаги казва, че съм си същински лекар, тя има много високо мнение за моите умения.
— Не съм казвала нищо подобно.
— Можеш да питаш и Силвана, ако не ми вярваш. Тя е моята приятелка. Миналата пролет изкара една толкова лоша треска, че си мислехме, че ще я изгубим. Обаче моята отвара от градински чай я спаси от сигурна смърт! Вярно, кожата й леко жълтееше в продължение на седем дни и нощи и езикът й малко се поду, но после се почувства като нова!
— Жалко, че езикът й не се схвана завинаги, Амария. А това би било най-доброто лечение за нея, защото бъбривостта й може да се сравни само с твоята.
— В името на всички светци, забравих да ти кажа името си! Не сме се запознали както трябва. Аз съм Амария Сант Амброджо, а това тук е моята баба. Намерихме те в гората. Ти беше в ужасно състояние, обаче ние се погрижихме за теб и сега изглеждаш значително по-добре. Не смяташ ли и ти така, бабо?
— Опасността още не е отминала — промърмори старицата.
— А ти ще ни кажеш ли името си? От Милано ли си?
Това вече дойде в повече на старицата и тя извика:
— В името на свети Амброзий, дете! Как очакваш от човека да говори с уста, пълна с каша, а и ти не спираш да му бъбриш в ушите, а?! Дай му малко време да си поеме дъх! Времето и тишината ще му помогнат много повече от твоята настойчивост!
Тук и двете жени се загледаха в пациента си с погледи, пълни с очакване. Той бе хапнал съвсем малко, но не бе откъснал от тях очи по време на целия разговор. Очите му като че ли се усмихваха. Очевидно разбираше и дори отвори уста, за да каже нещо, но не излезе нито звук. Притесни се от неспособността си да говори и се напъна, но старицата вдигна ръка и рече:
— Не се напрягай, човече! Все още ти е твърде рано за такива неща. Когато се нахраниш както трябва и се възстановиш, тогава ще му мислим по-нататък.
Ала за Амария бе невъзможно да продължава да мълчи. Тя го погледна в очите и този път заговори по-бавно:
— Но ти ни разбираш, нали? Говориш милански, нали? Можеш ли да кимнеш?
Селваджо кимна бавно, но после веднага се строполи обратно на импровизираната възглавница от овча кожа. Бабата го видя и отсече:
— Остави го на мира, дете! Върви сега да прекършиш врата на една кокошка — червената е най-добре. През това време момчето ще си почине, а по-късно може да хапне и супа.
Когато Амария излезе, старицата оправи завивката на странника и той бързо заспа. Тя също щеше да стори всичко по силите си, за да го изцели, но сега, когато вече бе сигурна, че ще оживее, виждаше, че няма нужда да бърза. Защото, когато той се възстановеше и проговореше, щяха да завалят въпроси, които искат отговори, и планове, и кроежи. И накрая щеше да се върне там, откъдето беше дошъл. Старицата се заслуша в отдалечаващите се стъпки на внучката си и хвана нежно ръката на Селваджо. Обгърна мазолестата му ръка, онази, която бе държала меча, в своите разкривени старчески пръсти и я стисна така, както бе стиснала ръката на Филипо, преди да тръгне на война. Тя не знаеше почти нищо за този дивак, но беше сигурна в едно — че не иска той да си тръгва оттук.