Выбрать главу

За Амария пък стана добре, че излезе. Сърцето й беше препълнено от емоции. Бе твърдо решена да помогне на своя Селваджо да си стъпи на краката. Подгони червената кокошка из двора, вдигнала високо полите си, крещейки от радост като дете. А после внезапно спря. Не трябваше да вика така — можеше да притесни Селваджо. Пусна полите си до прилична дължина и забави стъпки. Приглади коса и втъкна непослушните кичури зад ушите си. Имаше важна работа, важна отговорност. Досега Амария не бе имала никого, за когото да се грижи — тя бе главната грижа на баба й, нейната любима внучка, и беше гледана като красиво цвете. Въпреки нищетата им баба й винаги се бе старала да й осигури всичко необходимо — винаги й даваше най-добрите порции месо от скромната им трапеза, последния комат хляб и последната глътка вино. Беше се опитала дори да й даде собственото си легло, когато момичето бе израснало твърде голямо за детското си креватче — така наречената им спалня беше малко по-широка от стълба и се затопляше единствено от огнището под тях. Но това вече Амария беше отказала, тъй като уважаваше твърде много възрастта на старицата и не искаше да я лишава от легло. Стигаше й да се свие върху овчата кожа на пода.

Амария бе израснала като единствено дете и никога не й се бе налагало да се примирява с някое сополиво по-малко братче или сестричка. Никога не бе носила отговорност за отглеждането на нещо повече от кокошките, които сега кълвяха зърно около нея. Бе ги превърнала в свои деца, те бяха и куклите й в една къща, твърде бедна, за да разполага с кукли. И затова винаги бе обръщала гръб, когато баба й скършваше врата на някоя от кокошките. А ето че сега трябваше да си замине червената кокошка — нейната любимка. Амария въздъхна и без повече суетня приклещи в ъгъла безмозъчната птица и я улови в полите си. Досега баба й никога не я бе молила да прекършва вратовете на кокошки, но днешният ден бе различен — имаше друг човек в нужда и баба й държеше тя да отвърне на предизвикателството. Което Амария щеше и да стори. Стисна червената кокошка здраво в едната си ръка, а с другата й скърши врата.

Докато се връщаше обратно към къщата с още топлата птица, увиснала от ръцете й, тя вече вървеше с доста по-високо вдигната глава. За тези няколко мига в скромния им двор Амария беше пораснала изведнъж. Баба й се бе грижила за нея, при това добре. А сега тя, Амария Сант Амброджо, щеше да се грижи за Селваджо.

Девета глава

Чудесата на безбожниците

Докато отец Анселмо наблюдаваше художника как работи, имаше чувството, че става свидетел на чудо. Задълженията му в тези размирни времена бяха предимно сърцераздирателни и обременителни, затова когато не раздаваше милостиня на бедните, не утешаваше скърбящите и не извършваше погребения и опела за мъртвите войници, той успокояваше духа си, като наблюдаваше Бернардино как атакува белите стени на църквата му и им вдъхва живот. Свещеникът гледаше с изумление как Луини почиства най-старателно стените с вода и оцет, прилежен като перачка. Беше в църквата и когато Бернардино се разхождаше наоколо с въже и пръчка и вземаше мерки, които отбелязваше директно върху стените. Беше там и когато Бернардино смеси своя хоросан с креда и темперни бои от яйце. Беше там и когато започна първото от чудесата — рисуването на скиците с широк замах на въглена. От черните вълни на линиите се раждаха прекрасни едноцветни изображения на светци и грешници, на ангели и демони, на апостоли и еретици. А после, когато художникът започна да добавя и цветовете, на какви чудеса стана свидетел Анселмо! Видя как Бернардино полага първите сенки в чисти цветове, нанасяни пласт по пласт. Такива силни червени нюанси, такова синьо, такова зелено и златисто, които Анселмо не беше подозирал, че съществуват в Божия спектър! Бернардино изработваше боите си сам, така, както го бе учил Да Винчи, използвайки плодовете на природата — но възможно ли е природата да е родила толкова ярки багрила? Даже най-яркото цвете и най-пъстрият папагал биха бледнели пред работата на Бернардино Луини! А после, за очертанията на образите, бяха използвани нюансите на същия цвят, но вече в по-малки количества и смесени с малко бяло. А какви пастелни, приглушени тонове се появиха оттам нататък — мекото синьо на лятното небе, свенливата руменина на розата и трептящото жълто на жълтъка. Никога досега свещеникът не бе виждал такива картини — изработени с такава прецизност, с толкова топли цветове. Бернардино създаваше истински чудеса, докато балансираше на свой риск на нестабилното скеле от дъски и въжета. Четките и палитрите му висяха около него, поддържани от находчиво направена система от колани и върви. Художникът работеше само по панталон и риза, но ризата скоро заприлича на дъгоцветно стъкло от многократните изтривания на изцапаните му с багрила пръсти. Когато дните бяха по-топли, той захвърляше нетърпеливо ризата от тялото си, усещайки, че се сгорещява. В подобни моменти самата му плът се сдобиваше с тези племенни белези, а мускулите му ги раздвижваха подобно крила на райска птица.