Симонета ди Сароно се питаше дали има Бог. Първият път, когато си зададе този въпрос, бе шокирана от самата себе си, но веднъж минала през главата й, мисълта отказваше да я остави. Седеше си с очи, пресъхнали от взиране, и с тяло, сковано от нега, загледана в бадемовите дървета и в пътя. Седеше си така, докато червените рани по небето избледняваха и го превръщаха в нощен покров, а камъкът под ръцете й изстиваше като лед. Под нея се простираше градецът Сароно, сребреещ сред здрача като случайно изпусната монета. Усещането за откъснатост от него, на което някога толкова бе държала, вече бе пълно — отдалечената й от хората къща бе нейна тъмница, подобно на девиците от древността, затворени във високи кули и пазени от дракони, или като послушница, изолирана в килията на манастира. Рафаела, камериерката й, постави внимателно върху раменете й мека наметка, но Симонета нито я усети, нито оцени топлината й. Усещаше единствено скръбта, която се бе загнездила в гърдите й като воденичен камък. Не, по-скоро като бадем. Защото, когато получи за първи път един от плодовете на дърветата, на които ставаше господарка чрез брака си, тя го бе погълнала цял. Беше станала невеста на тринайсет, а Лоренцо, който пък бе само на петнайсет, й бе поднесъл бадем като част от церемонията, състояла се в същата онази горичка, която днес тя съзерцаваше ден и нощ. Двамата се бяха оженили в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно. Красивата бяла църквица, с осмоъгълния й баптистерий, хладна, опасана с дървета засводена галерия, и елегантна нова кула, достигаща сякаш до небето, никога досега не бе ставала свидетел на такъв разкош. Новият низ от камбани огласиха новината из цялата долина — две велики фамилии се обединяваха, докато хората се веселяха и празнуваха на площада под сянката на камбанарията. А после дойде и езическата церемония в горичката, където невестата и женихът носеха корони от сребристи бадемови листа и си размениха по един от плодовете на тези дървета. Поднасянето и изяждането на нечетен брой бадеми по време на сватба бе очевидно традиция от незапомнени времена, спазваща се по тези места, традиция, предназначена да донесе късмет, добър урожай и плодовитост. Но церемонията бе прекъсната, когато Симонета едва не се бе задавила, поглъщайки целия бадем. Лоренцо се бе разсмял сърдечно, докато майка й й подаваше вино с вода, за да прокара бадема.
— Трябваше да го схрускаш, да го строшиш със зъби! — се бе провикнал после. — Само така можеш да усетиш сладостта му!
И се бе оказал прав, защото, погълнат цял, бадемът бе оставил в устата й единствено вкус на сухо дърво. А след това съпругът й я бе целунал — и това бе единствената сладост, която й трябваше на тази земя.
Спомни си, че бадемът бе стоял заседнал в гърлото й по време на целия сватбен банкет. Майка й, която обичаше да изнася проповеди и виждаше Божията ръка във всичко, я бе предупредила с мрачен поглед да не се оплаква.
— Не трябва да забравяш този урок, дъще! Понякога трябва да разрушиш нещо, за да усетиш вкуса му такъв, какъвто е бил предвиден от Бога. Досега си живяла в безгрижие и богатство, обградена от много обич и благословена с голяма красота и щастлив брак, но да знаеш, че нищо в този живот не продължава вечно! Един ден ще страдаш много, затова е добре да не забравяш днешния. Само в страданието човек може да почувства силата си и живота, който Бог е отредил за него, защото със страданието идва и просветлението!
Тогава Симонета бе избрала да замълчи и бе продължила да отпива от виното си. Знаеше, че е длъжна да демонстрира покорство и послушание пред майка си, но за щастие бадемът най-сетне благоволи да слезе към стомаха й и на негово място тя усети топлината на червената гроздова напитка. Изпълни я нова доза топлина, когато плъзна очи към младоженеца. Едва сдържаше възбудата и удоволствието си, че е омъжена за този млад бог, че скоро ще настъпи тяхната първа брачна нощ… Мислено се изолира от думите на майка си. Възнамеряваше да бъде завинаги щастлива с Лоренцо и знаеше, че двамата ще имат голям късмет. Освен това смяташе, че се досеща откъде извира жлъчта на майка й — отправи поглед през нея към баща си. Красив и румен, баща й винаги бе обичал дъщеря си, ала тя в никакъв случай не бе единствената млада дама, която той обожаваше. Симонета бе наясно, че майка й страдаше много заради изневерите на баща й. Прислужници, които внезапно ставаха нагли, продавачки на вино, които посещаваха прекалено често дома им… Симонета бе сигурна, че тя няма да има такова бъдеще. Стисна ръката на Лоренцо и веднага забрави мрачните предупреждения на майка си.