— Съблечи се! И се увий в това тук! Краката ти да са боси, ако обичаш!
Симонета имаше чувството, че пелерината, която й беше подадена, прогаря пръстите й.
— Но това не е прилично! — промърмори тихо. — Пък и ще замръзна!
— Стига си хленчила! Трябва да видя формата на плътта ти под гънките, начина, по който платът пада и се нагъва. Трябва да видя цветовете, които този нюанс на синьото ще придаде на кожата ти. И искам от теб да престанеш да се оплакваш! Това е моят миг и моята територия! Така. Сега седни под тази голяма стена!
— Кога, сега ли?
— Какъв по-добър момент от сегашния!
Анселмо въздъхна и промърмори:
— Ще донеса мангал — а на Бернардино размаха пръст и изрече предупредително: — Като начало един час! Нито минута повече! И прояви уважение!
Художникът не каза нищо, просто изчака свещеникът да се махне. След това започна да забърква боите в палитрата си, но изпод вежди наблюдаваше Симонета как се измъква от мъжките си дрехи под прикритието на пелерината. Тя беше самото съвършенство, а синият цвят караше очите й да пеят и плисваше дъга върху кожата й. Виждаше всеки нюанс на плътта й, сякаш гледаше във вътрешността на стрида. Тя вдигна предизвикателно очи. Той се приближи и погледите им се сплетоха.
— И така, Симонета — каза той, — само ще оправя пелерината около теб. Не се притеснявай. Днес няма да прелюбодействаме. Тези неща могат да почакат за по-късно.
Симонета вдигна ръка с намерение да го зашлеви през лицето, но той улови светкавично ръката й и се ухили.
— Наричай ме „синьора Ди Сароно“, животно такова! — просъска тя. — И ако пак ме докоснеш, ще те убия!
— Хайде, хайде сега, Симонета! — смъмри я като дете Бернардино. — Не бъди толкова лоша! — придърпа я към себе си и тя си помисли, че ще я целуне. Той се приведе толкова, че тя усети топлината на дъха му, но само каза: — Ти имаш нужда от пари, аз — от модел. Хайде да започваме!
Първият час от съвместната им работа бе преминал в ледено мълчание от страна на Симонета. Бернардино говореше само дотолкова, колкото да поправи наклона на главата й или мястото на ръката й. Тя се поправяше веднага, точно и без нито една думица. Беше най-добрият модел, когото някога бе имал. Когато камбаните звъннаха, отброявайки часа, тя се облече, взе си парите и излезе от вратите на църквата, все така потънала в мълчание. Когато остана сам, Бернардино се изкатери бързо на камбанарията. Чувстваше се напълно изцеден — така, както се чувстваше само след като е бил с жена. Запали една свещ и се строполи върху сламеника си, намятайки се с кожената си мантия. Отчупи комат хляб, наля си чаша вино, но не ги докосна. Само след миг беше пак на крака и гледаше през прозореца. Гледаше как Симонета си тръгва. Метна се на коня си като мъж, без седло — сигурно й се бе наложило да си продаде и седлото. Какви ли бедствия, какви ли крайни нужди са я сполетели, за да я накарат да го потърси — въпреки начина, по който, той бе сигурен, се чувстваше? Видя я как сритва животното с пети — яздеше така, сякаш бягаше, или по-скоро, сякаш се опитваше да надбяга Дявола. Не откъсна поглед от нея, докато не се изгуби от очите му. А после отпусна горещо чело върху студената стена на църквата и затвори очи. Но какво бе това, което се случваше с него?
Единайсета глава
Симонета прекрачва важен праг
Зелените бадеми зрееха. Плодовете се поклащаха, черупките им се втвърдиха и започнаха да се пукат, разкривайки вкусните ядки. Висяха в очакване по клоните си. Тъмнозелените листа, изострени и назъбени, се поклащаха под есенния бриз. Една ръка премина през плодовете, преценявайки тежестта им, нарушавайки покоя на листата им, а после пусна клонката и те зазвъняха като наниз звънчета. Ръката улови светлината на ниското слънце и проблесна в златисто. Манодората се обърна към Симонета и попита:
— И това е всичко? Никакви маслини, никакви лози? Поне животни нямате ли?
Симонета поклати глава. Едва сега започваше да си дава сметка колко безразсъдно са се отнасяли двамата с Лоренцо към тяхното богатство. Бяха мислили единствено за удоволствията, а не за практичните неща — за красивото, а не за полезното. Дърветата бяха тук по щастливо стечение на обстоятелствата — преди много столетия, при завръщането си от Светите земи, един отдавна споминал се член на фамилията Ди Сароно бе донесъл първата фиданка от Йерусалим, която бе родила много други и създала бадемовите горички, на които те сега се наслаждаваха.