— Можете да сторите много, като направите нещо малко. Ако се отнасяте към мен с уважение, ако ме поканите в къщата си, тези малки ваши стъпки биха могли да променят цели светове!
И й предложи ръката си, като че ли й отправяше предизвикателство да демонстрира добра воля. Тя с радост го хвана под ръка и двамата поеха към къщата. Рафаела и Грегорио сигурно вече се бяха върнали от пазар и вероятно гледат от прозорците, но за нея това нямаше никакво значение. Докато вървяха под колоните и тя водеше Манодората към прага на дома си, усети, че се изпълва с благодарност. В едно сърце, което беше раздирано било от смразяващия хлад, причинен от загубата на Лоренцо, било от изгарящия огън в погледа на Бернардино, тя долавяше една нова топлота — бе открила приятел.
Дванайсета глава
Селваджо проговаря, Амария проглежда
Амария никога нямаше да забрави първия звук, който излезе от устата на Селваджо. Бяха минали няколко седмици, откакто го бяха спасили, и състоянието му се подобряваше с всеки изминал ден. Постепенно той започна да изпълнява дребни задачи в къщата и в двора, за да помогне на онези, които бяха помогнали на него. Не бе произнесъл още и думица, но делата му говореха за добро сърце, докато цепеше дърва, грижеше се за кокошките или хранеше прасето. Зае мястото си в живота на двете жени по толкова незабележим, но и толкова перфектен начин, че те едновременно рядко усещаха промяната, но и не можеха да си представят какво би било без него. Усещаха болезнено отсъствието му, когато отидеше за вода или до пазара, и ги оставеше сами дори само за два часа. Не отлепяха очи от него — старицата, за да вижда отново сина си, а Амария с чувство, което все още не можеше да определи. Облякоха го в старите дрехи на Филипо, хранеха го и се грижеха за него като за дете, но и той започна да се грижи за тях така, както те за него. Стана ясно, че не само не можеше да говори, но и да пише — пробваха го на няколко пъти с парче дърво и овъглена пръчка. Единственият звук, който издаваше, бе дишането му. Понякога за Амария това бе най-приятният звук, докато седяха край огнището и тя го слушаше как си поема въздух и как издиша, напомняйки й за океана, който никога не бе виждала. Обикновено в подобни моменти той държеше в обезобразените си ръце парче дърво и камата на Филипо. Изглеждаше прехласнат по жилките на дървесината, по усещането й в ръцете си. Стискаше здраво парчетата дърво или треските, които дялкаше, сякаш бяха нещо фундаментално, някаква природна стихия — работеше с дървото толкова всеотдайно и пристрастено, че Амария и баба й достигнаха до извода, че сигурно в предишния си живот се е занимавал с дърводелство. Тогава все още двете нямаха представа, че дървото няма нищо общо с предишния му живот, но пък е било първото нещо, което е зърнал в сегашния си. Първите фигури, които издялка, бяха груби и несъразмерни, затова ги хвърли директно в огъня. Но с напредването на времето уменията му нараснаха и той започна да изработва малки фигурки, които забавляваха много Амария. В края на всяка такава вечер тя скриваше изработеното от него в полите си и пазеше всяко негово творение — шкафът й започна да се препълва от тази непрекъснато нарастваща тълпа дървени куклички. Бе в състояние да наблюдава Селваджо часове наред — и го правеше. Говореше му почти непрекъснато, а когато той се засмееше, както правеше напоследък, представляваше странна гледка — лицето и тялото му се разтърсваха като на повечето развеселени мъже, но от него не излизаше нито звук.
Но звукът най-сетне дойде. Веднъж Селваджо бе решил да запуши веднъж завинаги дупката във вратата, от която бе паднал един чвор и сега оттам нахлуваше непрекъснато студен въздух. Докато ковеше новата дъска, той удари ръката си и извика. Амария се втурна към него, а той изпусна чука и се загледа в ударената си ръка. После двамата се спогледаха невярващо и се разсмяха — нейният смях музикален, а неговият — беззвучен както винаги. Амария го отведе до огнището, хванала го за наранената ръка, накара го да седне и донесе мехлем, за да спре кръвта. После извика:
— Хайде, опитай пак! Възможно е да успееш да проговориш! Хайде, давай!
Той като че ли забрави болката в ръката си, докато кривеше уста в опит да повтори вика. След няколко опита от гърлото му излезе някакъв звук — плоско, гърлено „О-о-о!“ като вик на мармот. Амария се засмя и плесна с ръце. Неспособен да сдържи вълнението си, Селваджо скочи от столчето и се разтанцува из стаята, размахвайки от щастие ръце. Превръзката му се разви и се понесе около него като панделка. Амария се въртеше като пумпал с полите си, повтаряйки непрекъснато „О-о-о!“. Така ги завари баба й, когато се върна. А когато чу звука, излязъл от устата на Селваджо, тя едва не се изкуши да се присъедини към танца им, но възрастта и достойнството й не й позволиха. Пък и едно тъничко гласче в сърцето й шептеше, че това може да се окаже началото на края, че скоро той може да напусне техния дом.