Выбрать главу
* * *

От този момент нататък Амария Сант Амброджо се зае с мисията на живота си — да научи един дивак да говори. Тази мисия събуди цялата й топлота, всеотдайност и жизнерадостната й природа и тя й се отдаде с наслада и огромно търпение. Самата тя заклета бърборана, Амария изпитваше удоволствие да го слуша как бавно, но сигурно усвоява сричките. Крачката от „о“ до „и“ беше малка, а оттам дойде ред на „е“, докато накрая всички гласни си дойдоха на мястото. Бърбораната вече го изчакваше търпеливо да произнесе думата си, онази, която доскоро не млъкваше, сега мълчеше, докато той се бореше със словото, говорителят се превърна в слушател. Бабата наблюдаваше внучката си как обучава Селваджо. Не можеше да не забележи новопридобитата й зрялост — момичето действително бе израснало за една нощ чрез задачата, която си бе поставило. Вече не беше задъханата, неспираща да бъбри девойка, а жена със съвсем нови качества — почти майчинска, всеотдайна загриженост и внимание, които допълваха великолепно женската й красота. Дори и критичното око на баба й не бе в състояние да отрече, че новата роля на Амария й подхождаше напълно. Само един бог знаеше какви ли опустошения ще нанесе тази нова Амария на изгубения младеж — мъж без име и без семейство. В Амария той би могъл да открие едновременно майка и любима, страстно сърце и две успокояващи ръце. Тя бе цялата живот, здраве и топлина, докато единственото, което бе познал той, бе студената смърт. Старицата наблюдаваше внучката си как учи Селваджо със сърце, изпълнено едновременно с гордост и грозни предчувствия.

И въпреки това тя не можеше да не се зарадва, когато Селваджо изговори първите си думи. Веднъж, когато се върна от събиране на дърва, завари двамата млади, едва сдържащи вълнението си. Бяха репетирали нещо за нея и затова тя приседна край огнището, за да ги гледа — като човек, който сяда, за да се наслади на хубава комедия. Те приклекнаха с лице един към друг, сякаш се канеха да се закълнат във вечна вярност, и после Амария посочи ръката си.

— Мано — изрече Селваджо. Бабата се надигна с намерение да излее възторга си от видяното чудо, но се оказа, че има и още от представлението.

Амария посочи към сърцето си.

— Куоре — изрече дивакът.

И накрая, макар и съвсем ясно, той изрече „бока“, когато момичето посочи към устата си. Бабата прегърна и двамата, благодари на Бога, но сърцето й все така не се успокои.

От този момент нататък Амария търпеливо го научи на думите за всички части на тялото и за всички неща в къщата и непрекъснато го караше да повтаря, докато не се увери, че той изговаря перфектно думите за маслина, казан или огън. После продължиха нататък. Заведе го в Павия и го накара да научи всяка една от стоте кули на града. Влязоха и в наситения с аромат на тамян мрак на голямата червена катедрала и изговориха имената на всички светци, проблясващи под светлината на свещите — с лица, изпълнени с благоговение, и ръце, вдигнати едновременно нагоре към сводовете. Сред тях бе и личният покровител на Амария — свети Амброзий, който в този ден изглеждаше особено благоразположен, докато неговата дъщеря го представяше на дивака. После двамата тръгнаха заедно по Виа Кавалоти, гонейки гъските и биволите, запътили се към пазара, и влязоха в църквата „Сан Микеле“. Тук обаче Амария се оказа крайно озадачена, защото дори и тя не знаеше думите за странните полуживотни и риби, които се гонеха и плуваха по фризовете и капителите, водейки битки с човеците за техните души. Прекосиха моста Понте Коперто и спряха, за да надникнат в занаятчийските работилници и да погледат течащата вода. Докато наблюдаваха екзотичните, натоварени с подправки кораби, които пореха водите на река Тичино, Амария не можа да не се запита от коя ли от четирите точки на компаса идва Селваджо. След това тя го заведе в гората, за да му покаже всички птици, цветя, дървета и билки. Веднъж се отбиха дори и към мястото, където тя за първи път го бе видяла — кладенеца на женитбата, и се загледа с блага усмивка към момичетата, които се мотаеха около него под претекст, че са дошли за вода. Смяха се като деца, докато ловяха млади зелени жаби в бутилка за прочутия специалитет на баба им — ризото кон ране. Сърцето на Амария се изпълваше с неземна радост, когато Селваджо започна да й говори по-пълноценно, докато се опитваше да съчетава изречения като малко дете, после като ученик, а накрая и като млад мъж. Тембърът му бе нисък, а в гласа му имаше някакво странно грачене, като че ли и гърлото му бе пострадало от онова, което му се бе случило. Но звукът бе приятен, а акцентът му стана истински милански, въпреки че колебливостта му при говорене си остана.