Докато не дойде това и майчините й слова не изплуваха наново в съзнанието й.
Откъде можеше да знае, че животът й ще бъде съсипан тъкмо по този начин, че ще бъде принудена да търпи такава болка заради смъртта на мъжа, който толкова дълго време я бе правил така щастлива?! Беше убедена, че да бе всичко друго, щеше да го изтърпи, но това… Дори Лоренцо да бе погледнал друга жена, което никога не бе сторил, тя смяташе, че можеше да устои на изпитанията на изневярата. Де да можеше да е все още тук, все още реален и топъл, да се смеят и да се забавляват както досега… Но за това, което сега чувстваше, за тази зловредна буца в гърдите й, за тази скръб, която се бе загнездила в най-големите дълбини на душата й — за нея беше сигурна, че ще я убие. И това би било истинско спасение. Отпусна белите си ръце върху меча — неговия меч, който Грегорио бе върнал от бойното поле. След това се обърна към другото нещо, което Грегорио й бе донесъл. То беше дълго и заплашително, направено от метална тръба и дървена дръжка, с извити метални хищни нокти, стърчащи от едната страна. Дори и да бе достатъчно силна, пак не би могла да го вдигне.
— Какво е това? — бе прошепнала едва чуто. Грегорио стоеше пред нея и мачкаше в ръце качулката на кадифената си мантия, с очи, облени в сълзи.
— Наричат го аркебуз, милейди. Това е едно от новите оръжия. Прилича малко на оръдие, но може да се държи от един човек и стреля с фитилно запалване — посочи към овъглената връв на дръжката на странното нещо и S-образния спусък, прикрепен към тръбата.
— Защо си ми го донесъл? — попита с разтреперан глас тя.
— Защото именно едно такова нещо отне живота на господаря ми. Трябваше да ви го донеса, за да ви покажа, че той нямаше никакъв шанс. Познавате господаря. Той беше най-добрият войник, раждан някога. Идеалният рицар. Никой не бе в състояние да го надвие с меч. Обаче испанският маркиз Де Песхара ни изненада с над хиляда и петстотин стрелци с аркебузи. Видях как цели редици от френската кавалерия падаха като покосени под огъня на тези стрелци. Онези от мъжете, които не бяха уцелени, а само изхвърлени от конете си, побягнаха. А какъв шум беше само! Сякаш самият дявол се бе настанил сред нас и бе решил да ни оглуши с рева си — Грегорио се прекръсти върху изпокъсания елек, който пазеше бронята му.
Симонета преглътна тежко. Вече не можеше да има доверие на гласа си. Затова само кимна на Грегорио, за да го освободи, и отнесе двете оръжия — старото и новото — до прозореца, за да може да продължи да гледа навън.
„Глупак! — помисли си тя, внезапно вбесена на Лоренцо. Постави по една ръка върху всяко от оръжията, а студената стомана и на двете вледени пръстите й. Миналото и бъдеще. — Да, ти наистина беше идеалният рицар. Но не успя да прозреш приближаването на всичко това, нали? Каква полза от рицарския ти код на честта и от кавалерските ти правила пред лицето на подобно ужасно нещо? Твоите традиции вече ги няма. Ражда се съвсем нов свят. Свят, в който правила като твоите са като крехки сламки.“ Симонета изобщо не беше сигурна дали иска да живее в такъв свят. Запита се, при това не за първи път, дали някак си не може да насочи този аркебуз към себе си и да отиде при Лоренцо в рая. Или пък да се обеси в бадемовата горичка като поредната изоставена девица. Ала знаеше, че това е най-големият грях — грехът на най-презрения сред грешниците, Юда Искариот. Симонета бе отгледана от майка си в строго съблюдаване на всички религиозни догми и помнеше добре Деня на Страшния съд, изрисуван в баптистерия на родния й град Пиза, където ходеха на литургия. Всеки ден тя седеше чинно, докато свещеникът напяваше добре познатия й латински текст, и гледаше как дяволите поглъщат самоубийците, гризейки крайниците им и ближейки локвите кръв около тях с похотливите си езици. Те бяха едновременно ужасяващи и вълнуващи и тя започваше да се върти притеснено на семейната пейка, а лицето й пламваше, сякаш огнените езици достигаха и до нея — докато майка й не я щипнеше строго по ръката.
Не, тя не можеше да отнеме собствения си живот. Но животът й — този, който познаваше — я беше напуснал. Не беше допускала, че бракът може да бъде толкова щастливо преживяване. Двамата с Лоренцо бяха живели като едно същество в красивия си дом. Организираха банкети, ходеха на лов, пътуваха до други аристократични дворове и фестивали, пиеха виното от лозята си и се хранеха от бадемовите си дървета. Ходеха на литургия веднъж седмично в „Санта Мария деи Мираколи“ — църквата на техния брак, но иначе предпочитаха да се наслаждават на по-земните удоволствия, които предлагаха леглото и масата им. Не бяха благословени с деца, но любовта им един към друг беше толкова пълна, че те не чувстваха никаква загуба от това. Бяха млади, разполагаха с цялото време на света. Когато чумата от 1523 година покоси семействата и на двама им, те почти не забелязаха случилото се. Живееха във високия си замък и се обичаха, далече от хищните нокти на черната гостенка. Непрекъснато се смееха — Лоренцо беше весел и остроумен и научи и своята жена да забелязва смешното и да отвръща, така че не след дълго тя вече не му отстъпваше по духовитост. Бракът помогна на Симонета да разцъфти и скоро тя загуби детинската си пухкавост. Превърна се в прочута красавица с ангелското си лице, водопада от червена коса, стелещ се по раменете й, и с перленобелите си ръце. Не беше необходимо да се лишават от нищо — обединените им богатства им даваха възможност да се наслаждават на всичко, което поискат. Стените на имението им бяха покрити с богати гоблени, покровителстваха най-добрите художници и музиканти. Масата им се огъваше под блюдата, препълнени с най-фините меса и сладкиши, а красивите им тела бяха облечени в скъпи кожи и кадифета. Дългите медночервени къдрици на Симонета бяха поддържани от перлени мрежички, покрити с шапчици от скъпоценни камъни и сребърни нишки.