Тринайсета глава
Елиях Абраванел хваща гълъб
— Какво ще кажете вече да поговорим, синьора? Последните ни няколко срещи преминаха в гробовно мълчание.
Бернардино казваше истината. Три сесии подред Симонета бе останала няма като риба, а погледът й — красив и студен като на ястреб, всяваше в сърцето му тревога. Вече бе преминал етапа на ожесточеното скициране и на страстното нанасяне на основните цветове — все неща, за които се изискваше пълно мълчание. Сега обаче бе на фазата на светлосенките и дреболиите и обикновено на този етап предпочиташе да разговаря с моделите си. Бе настанал моментът да проведе разговор, за който доскоро не би и помислил. Това, разбира се, щеше да бъде само до мига, в който щеше да се заеме с довършването на лицето й (което винаги оставяше за накрая) — период, през който тя задължително трябваше да мълчи. Никога не би могъл да улови изражението на тези устни и на тези очи, ако се оживят от приказки. Ала сега, докато довършваше робата й, един неангажиращ разговор би улеснил значително работата му. Но само при изричането на тези думи Симонета насочи към него очи, неспособни да скрият презрението й.
Бернардино въздъхна и остави четката си. Бе получил отговора си, но не бе от хората, които се отказват лесно. Протегна се и се прозя, показвайки розовия си език и белите си зъби. „Като вълче“ — помисли си тя.
— Е, в такъв случай ще отскоча до пивницата. Щом не искате да разговаряте с мен, ще си потърся такива, които ще искат. Но докато ме няма, изобщо да не сте помръднали! — и тръгна надолу по пътеката, подрънквайки монетите в джоба си. Нейните монети. Тя се надигна стреснато и най-сетне наруши мълчанието си.
— Какво искате да кажете с това?
Той се обърна, както си вървеше, но не спря. Продължи да върви заднишком. „Дано се спъне и си счупи главата!“ — помисли си тя.
— Казвам, че ще се върна по-късно, след като съм се насладил на малко компания. Ако държите да се правите на безсловесна статуя, ще се наложи да удължим сесиите си. Но не се тревожете — до полунощ ще свършим!
Вече бе стигнал до вратата.
— Почакайте! — извика Симонета. Вътрешно беснееше, но по никакъв начин не можеше да му позволи да й удължава мъчението. — Щом толкова желаете, ще говорим — промърмори.
Той постави ръка зад ухото си и изрева:
— Какво?
Тя въздъхна вбесено и повиши глас, за да отговори:
— Казах, че щом толкова желаете, ще говорим!
Бернардино се върна, седна и грабна отново четките си.
— Много добре! — кимна, погледна я и я подкани с глава.
— Е, за какво искате да говорим? — попита сдържано Симонета.
— Хмммм — отбеляза той, отпуснал брадичка върху ръката си. — Труден въпрос. Защото между такива като нас разговорът очевидно ще бъде доста скован.
— Какво означава това?
— Искам да кажа между такива като нас, които имат чувства един към друг!
— Какво имате предвид?
— Имам предвид омразата, разбира се. Защото вие ме мразите, нали? Какво друго бих могъл да имам предвид, според вас?
И действително — тя надали друг път го бе мразила толкова силно, колкото го мразеше в този момент. Но възпитанието й я накара да замълчи.
— Е — усмихна се ехидно той, — бихме могли да процедираме по следния начин. Вие ми задавате въпрос — но трябва да бъде интересен! А после аз ви задавам въпрос. И всеки от нас трябва да отговори напълно искрено.
— Вие сте луд!
— Да тръгвам ли към пивницата?
— Не, не! И кой трябва да започне това конкретно мъчение?
— Предлагам да сте вие. Дамите винаги имат предимство, пък били те и най-обикновени модели на художниците.
Тя предпочете да не му отвръща и се замисли. Но умът й не й помогна особено. В безизходицата си изтърси:
— Къде сте роден?
— О, Симонета, по-досаден въпрос не можахте ли да измислите?! Казах, че въпросът трябва да бъде интересен! Но така и така ме попитахте, добре — роден съм в Луино, на езерото Маджоре. А сега е мой ред. За какво толкова ви трябват пари?