Симонета сведе очи към ръцете си и промърмори:
— Защото моят… ние… бяхме разорени от войните.
— За какво толкова ви трябват пари?
— Току-що ви отговорих.
— Нищо подобно. Ще продължа да задавам въпроса си, докато не ми отговорите. За какво толкова ви трябват пари?
Симонета въздъхна, изгубила търпение, и отвърна троснато:
— Имахме големи разходи — прислуга, множество подобрения на имуществото ни, забавления, подобаващи на ранга ни.
— За какво толкова ви трябват пари?
Това вече беше прекалено.
— За какво може да трябват пари на един човек? — повиши несдържано глас Симонета. — Защото разходите му надвишават приходите му и… защото Лоренцо пръсна всичките ни пари във войните! — избухна накрая тя, разгневена от любопитството му. — Прахоса ги за въоръжение и за хората си, за униформите и конете си, а когато отидох до нашата съкровищница, за да взема пари и да се изплатя на нотариуса, не открих нищичко. Е, доволен ли сте вече?
Забеляза сълзи в очите й и веднага съжали за настойчивостта си. Но го бе сторил, защото по някакъв начин усещаше, че именно съпругът й е виновен за това нейно състояние. Нещо дълбоко в него държеше да се увери, че Лоренцо се е провалил, но не бе нужно да се прави на велик, обиждайки паметта на бедния мъртъв нещастник. Той бе изгубил живота си, както и Симонета бе изгубила своя. Сега Бернардино съжаляваше за недостойния си подтик, с който я бе притеснил толкова много — тя беше принудена да си даде сметка, че съвършенството, което идва със смъртта, е само илюзия, а той не можеше да не й съчувства. Не че изрече на глас нещо — само смекчи тона си.
— Да, доволен съм. А сега е ваш ред. И гледайте въпросът ви да бъде интересен — нещо, което не очаквам.
Добре тогава!
— Чували ли сте за Масада? — запита Симонета. Съзнанието й все още не можеше да се отърве от приказката, която бе чула вчера, а и това със сигурност не беше въпрос, който той би очаквал.
Но проклетият Луини се оказа прекалено обигран, за да покаже изненадата си.
— Не — отговори спокойно. — Е, мой ред е — замисли се, но тя определено го бе заинтригувала и той искаше да разбере за какво става въпрос. — Добре де, казвайте! — подкани я учтиво. — Какво е Масада?
— По-скоро къде, а не какво — поясни победоносно тя, но когато започна да разказва историята, която не бе в състояние да забрави, бе отново обзета от добре познатото униние. Но докато тя редеше думите си, той продължаваше да рисува с напълно безстрастна физиономия, а когато разказът завърши, той само сви безгрижно рамене. — Не ви ли заболя поне мъничко? — провикна се възмутено Симонета.
— Това ли е въпросът ви? Не, изобщо не ме заболя. А ето и моят въпрос към вас — защо да ме заболи?
— Защото става въпрос за хора като нас! И те са живели, дишали са, обичали са!
— Твърде много битки по света се водят в името на религията. Тъкмо затова религията изобщо не ме интересува. Тя не е сред важните неща в живота ми.
— А кое е най-важното в живота ви?
— А, не, не е ваш ред! А моят въпрос към вас е — кой ви наговори тези неща?
— Един евреин, когото познавам. Той ми помага така, както… повечето християни никога не биха ми помогнали.
Бернардино спря да рисува, погледна я право в очите и отсече:
— Ако бях на ваше място, не бих се сближавал с евреи. Те са лоши хора и не носят нищо друго освен неприятности!
— Вашето мнение не ме интересува! — сряза го тя.
Той пак сви рамене и подметна:
— Ваш ред е!
— Добре. Кое е най-важното нещо в живота ви?
— Да ме оставят на мира и да ми позволят да рисувам. За мен няма нищо друго по-важно от това на този свят.
Симонета се изсмя презрително, а когато камбаните удариха шестия час на вечерта, тя си събра дрехите и с горда походка напусна църквата. Луини, мразещият евреите. Ха! Още една причина да го ненавижда!
Бернардино се загледа след нея. Беше нарушил правилата на играта — не беше особено искрен в отговорите си. Особено с последното си изявление. То си беше чиста лъжа. Някога беше вярно, но днес вече не.
Изпълнена със справедливо възмущение, Симонета нахлу в Кастело и веднага разказа на Манодората за случилото се. Той се бе усамотил в опразнената голяма зала и преглеждаше инвентара й. Но когато тя заговори, той остави перото си и се загледа внимателно в нея. Завършвайки разказа си, тя очакваше от негова страна гняв, а може би и няколко не особено ласкави изявления във връзка с християните, обаче той я изненада — усмихна се.